Марк Олдън - Американска полиция

Във факса се казваше, че осемнайсетгодишният Маркос Куевас, по-малкият брат на Тонино, и двайсетгодишният му братовчед Пако Ниевес не са се завърнали в Еквадор. Както личеше, и двамата бяха още в Ню Йорк. Бях попитал и дали някой от мъртвите еквадорци е бил замесен във вендети в родината си. И тук отговорът беше отрицателен. Никой от убитите не бил свързан с кървави вражди.

От архива ми бяха изпратили копие от полицейското досие на Морис Робишо — дълъг-предълъг списък от арести и присъди, състоящ се от цели четирийсет и осем страници. Търсех някаква връзка между Линда и нейния убиец. Нещо, което да обясни защо Робишо я е наръгал. Метнах списъка в едно от чекмеджетата на бюрото — по-късно смятах да го прегледам внимателно.

Прочетох и другите съобщения. Нищо от Лайза Уотс, колежката на Линда. Днес я бях търсил два пъти. И двата пъти ми казаха, че била заета и щяла да ми звънне по-късно. Исках да я питам дали в деня на убийството е говорила с Линда. А също дали онази вечер Линда е трябвало да се срещне с информатор. И ако е имала такава среща, къде е била тя.

Пак върху бюрото намерих превод на английски на статия от еквадорско списание, открита сред вещите на Тонино. Беше отпреди една година и в нея се даваха полезни съвети на хората, решили да емигрират незаконно в Съединените щати.

Препоръчваше им се да се представят за мексиканци и да си направят труда да усвоят мексиканския диалект и националния химн на Мексико. Така и да ги хванели американските имиграционни служби, щели да изселят еквадорците най-много в първия мексикански град след границата. На емигрантите щяло да им бъде по-лесно да се прехвърлят отново в Щатите оттам, отколкото от Еквадор. За беда следващото пътуване на Тонино щеше да бъде по-дълго — сега той щеше да се отправи към небитието.

Телефонът иззвъня отново. Угасих цигарата и взех факса от Кито. Беше дошъл моментът да се срещна с Изкормвача.

Кабинетът на Хейдън на петнайсетия етаж беше с три прозореца с изглед към Парк авеню и с камина, която не се палеше и където шефът си държеше стиковете за голф. От тавана, боядисан в синьо и сребристо, висеше огромен кристален полилей, сложен от милионера, бивш собственик на жилището. Подът от зелен и бял мрамор, пак наследство от милионера, си стоеше непокътнат. Стените бяха с грапава мазилка в тъмнокафяво, която вече се лющеше — белег за тъжната изисканост на добрия вкус, която се руши.

Седнах пред бюрото на шефа, върху копие на италиански стол от XVII век, което си приличаше на оригинал. Скръстих ръце върху гърдите си и зачаках Хейдън да ми съобщи колко нещастен е от последните ми напъни. Той четеше някакъв доклад. Беше слабичък четирийсет и осем годишен мъж с бебешко лице, боядисана кестенява коса, цепки вместо очи и слабост към раираните жилетки — наглец, който си умираше от страх да не би другите ченгета да го изпреварят в кариерата. Жена му го държеше под чехъл, вечно му опяваше за нещо и го подстрекаваше към безогледно службогонство.

Беше ми началник от, има-няма, една година. Търпеше ме, понеже вършех работа, увеличаваща шансовете му да стане капитан преди следващия си рожден ден. Решеше ли, че вече няма кяр от мен, щеше да ме изрита като мръсно коте. Хейдън хич не си подбираше думите и дори не се и усещаше колко обидни понякога са подмятанията му. Човек или го харесваше, или го мразеше до смърт — средно положение нямаше. Общо взето, се бяхме сработили, но инак не бяхме първи приятели.

Изкормвача се престори на много погълнат от доклада — така ме наказваше, задето не съм се явил начаса при него. Загледах полилея — защо ли милионерът не си го беше взел? Накрая Хейдън затвори папката и я приплъзна на една страна. Вдигна телефона и заръча на секретарката да не го свързвала с никого. Почна се!

— Имам две новини — подхвана Изкормвача, — и двете лоши. Първата. Карлайл Тейлър ровичка в отношенията ти с покойната Линда Шафино. Ако не беше ходил на летището, това нямаше да се случи. Не си й особено симпатичен, така че очаквам и на теб, а и на мен да ни се стъжни от онова, което ще напише. Трябва ли да се безпокоя? Имаш ли да ми казваш нещо?

Отвърнах, че нямам, и му разправих накратко за срещата си с Карлайл Тейлър на летището, като не пропуснах да спомена и че тя се опитва да изкара Морис Робишо невинна жертва. Пушеше ми се, но реших засега да се въздържа. Запалех ли цигара, веднага щеше да ми проличи колко притеснен съм. Загледах как Хейдън рисува с черен пастел някакво цветенце върху бележника пред себе си и си напомних, че ако Карлайл Тейлър се докопа до писмото на Линда, кафезът не ми мърда, и то за дълго.