Марк Олдън - Американска полиция

Последвах го по скърцащото стълбище, където вонеше на пикоч и светеше една-единствена гола крушка. На втория етаж влязохме в гол коридор, застлан с избеляла кафява пътека — тук пък смърдеше на марихуана, долнопробно вино и трупала се с години миризма на човешка плът. Имаше и два транзистора, надути до дупка и настроени на станции, излъчващи салса, откъм дъното на коридора се чуваше как играят на барбут. Гледах си в краката — само това оставаше да настъпя нещо меко.

Една от вратите се отвори и през нея се изниза брадат бабаит. Щом ни зърна, се обърна с лице към стената и заситни странишком като рак. След него се показа и млад пуерториканец с тънки устни — беше обут в гуменки, май нямаше и петнайсет години и смърдеше на парфюм, та се не траеше — пет пари не даваше, че сме го видели. Дори спря и направи онова, което правят мъжките проститутки по Таймс Скуеър: пипна се по чатала и облиза устни.

Още преди да съм реагирал по какъвто и да е начин, Уолтър Муди се разкрещя: „Хулио!“ — предупреждение и заплаха, които младичкият Хулио схвана тутакси. Двамата с директора на хотела се спогледаха, после младокът ме стрелна с поглед и си плю на петите — хукна колкото му крака държат надолу по стълбището, като се отблъскваше о стените. Няма що, полицайката си гледаше страхотно работата, беше проспала дори това хлапе.

Стаята на Лурд и Тонино се падаше в дъното, при прозорец, обърнат към аварийното стълбище. Беше без стъкло, затова пък на него се мъдреше метална решетка, да не би някой да влезе оттук. Но и решетката беше огъната и сега през прозореца можеше да проникне не само студът, но и който си поиска.

Полицаят на пост пред местопрестъплението беше едър италианец с увиснали клепачи и нос, сплескан от многото боксови крошета. Представих се и двамата с него свалихме полицейските лепенки по вратата. После му казах да иде да се поразтъпче. Да си вземе кафе и да се върне след около половин час. Полицаят само това и чакаше.

Наредих на Уолтър Муди да стои в коридора. Той на часа ми заопява, че не издържал на тоя клинч и щял да отскочи до долу да си вземе якето. Заповядах му да не мърда оттук. Я имаше, я не десет сутринта, а той вонеше на бъчва, скриеше ли ми се от погледа, като нищо пак щеше да навири бутилката и да забрави да се върне.

Муди се завайка, че не му плащали да бере студа. Ако съм искал, да съм го застрелял в тила, той обаче щял да иде в една от стаите отсреща и да си вземе одеяло, с което да се заметне. Попитах го откога стаята е празна. Онзи отвърна, че от една седмица, после пъхна в бравата шперц и отвори.

След миг се върна в коридора, омотан в червено одеяло — приличаше на голтаците по светофарите, дето ти плюят по предното стъкло на автомобила, а после ти искат пари, за да го измият. Покрай одеялото се сетих за убиеца на Линда и как ми иде да му извия врата. Това явно се изписа върху лицето ми, защото Муди трепна.

Вратата на стаята, където бе станало убийството, беше отключена. Отворих я, без да свалям ръкавицата, и надзърнах вътре. Помещението беше тясно като килия, три на четири метра, стените бяха с тапети на фламинги и палмички. На пода бяха метнати два мърляви дюшека. Прозорецът гледаше към тръбата на вентилационната инсталация. Нямаше обзавеждане, баня, отопление. Докоснах ключалката — бях се сетил, че тя не е била разбита. Младо момиче, избягало от къщи, и господин Чистников. Между тях явно имаше някаква връзка. Не можеше да няма.

Всяко разследване започва с това, че задраскваш един по един възможно най-много заподозрени. Важното е не да откриеш веднага извършителя, а да изключиш всички, които не са извършили престъплението. Сега-засега не разполагах със заподозрени, които да задрасквам, затова пък имах догадки, които трябваше да опровергая — като начало догадката, че Лурд Балера е била убита от човек, когото не е познавала. Не, тя е познавала господин Чистников. Ето защо на драго сърце му е отворила вратата.

Освен това не вярвах и че хората на Тонино са жертви на война между наркотрафиканти. Един-двама репортери се чудеха как да пробутат тази хипотеза. Но понеже бяха от бялата раса и бяха доста заможни, си нямаха и представа какво се върши в града. Всеки първолак ще ви каже, че търговията с дрога се върти от негри, доминиканци и колумбийци, всеки от които би могъл да избие като мухи хората на Тонино, но не по този, а по много по-мръсен начин. Господин Чистников си имаше своите малки недостатъци, но сред тях не бе да пипа през пръсти. Тръгнат ли да убиват, негрите стрелят напосоки, без да пробират. Латиноамериканците пък първо изнасилват мъжете и чак след това им теглят куршума, а засега господин Чистников не бе посягал на никоя от жертвите си.