Марк Олдън - Американска полиция

— Ами ако го е видяла, но не е реагирала достатъчно бързо? — предположи Дайън. Дълго не свали очи от мен. После: — Този път, подлееш ли вода на шефовете си, нищо чудно и да си останеш непогребан, след като умреш. Разбра ли?

Отвърнах, че искам да разбера истината, сетне двамата с баща ми си тръгнахме от паркинга. Докато пътувахме към къщи, не си казахме и дума.

Прекарах сутринта на следващия ден на Таймс Скуеър — търсех нещо, което да свърже Лурд Балера с убиеца на осмината нелегални имигранти. Това, че гаджето й — Тонино Куевас, е бил пречукан, не ме притесняваше особено. Той все пак си е бил в списъка на убиеца.

Виж, нещата с Лурд Балера стояха по-различно. Дотук господин Чистников, главорезът, който не оставяше след себе си никакви улики и следи, бе убивал само мъже еквадорци. Лурд Балера беше първата жена. Първото отклонение на господин Чистников. Или може би неговата първа издънка.

Лурд и Тонино бяха издъхнали в хотел „Лангам“, шестетажен бълхарник на Осмо авеню и Четирийсет и първа улица. Гледаше към последната спирка на автобуса при Управлението на пристанището, разпростряло се на цели две пресечки — през него всеки божи ден минаваха двеста и петдесет хиляди пътници, тръгнали на работа или прибиращи се вкъщи. Сградата се беше превърнала и в дом за доста наркопласьори, просяци, ненормалници и пияници, които се мъкнеха подир пътниците точно като гости на прием, юрнали се към масите с почерпката. Проститутките въртяха минети по стълбищните площадки, входовете и автомобилите, спрели на паркинга върху покрива на сградата, наподобяваща, ако използваме сравнението на По, „пъкъл, издигнал се над хиляда престола“.

„Лангам“ беше долнопробен хотел със стаи без санитарен възел и се намираше на една и съща улица с книжарници за порнографски списания и книжлета, стриптийз барове, заложни къщи и заведения за бързо хранене. Точно до него имаше магазинче, където се продаваха имитации на полицейски значки и празни флакончета за кокаин. През две врати, на витрината на билярдна зала се мъдреше табелата „ДАМИТЕ СА ДОБРЕ ДОШЛИ ДА СИ ПОИГРАЯТ С ТОПКИТЕ НИ“. Чувал съм, че след всеки арест ченгетата, прикрепени към района, си изварявали белезниците.

Пред входа на хотела на пост стоеше самотна полицайка — чернокожа, млада, приличаше на джудже. От кръшкачите вероятно се очакваше при вида на това уродче да хукнат обратно при жените си. Ако не броим Линда, нямам особено добро мнение за полицайките. Повечето не си разбират от работата, лесно ги хваща шубето или и двете. При сблъсък или престрелка направо си глътват езика. Страдат от синдрома на НПН — не помня нищичко. Показах значката на полицайката и влязох, без да й казвам и дума.

Хотелското фоайе беше тясно и тъмно, с олющени стени и примигващо флуоресцентно осветление на тавана. Явно се беше спукала тръба, понеже по черния балатум се виждаха локви. Обзавеждането се свеждаше до едно-единствено продънено в средата канапе, облечено в зелена кожа. Автоматът за цигари бе побелял от изронената мазилка, асансьорът беше повреден. Щеше да се наложи да се качвам по стълбището до местопрестъплението на втория етаж.

Негърът в карирани панталони на рецепцията си подвикваше нещо с чернокожа проститутка по клинче. Мъжът се казваше Уолтър Муди — беше от Ямайка, имаше лъскаво лице, наближаваше четирийсетте и беше управител на хотела. Бяхме се запознали преди два дена, при първото ми посещение в тая воняща дупка. Тъкмо Муди бе открил труповете на Лурд и Тонино и беше звъннал в местния участък, а те, нали знаеха, че се интересувам от мъртви еквадорци, се обадиха на мен.

Приближих и видях, че проститутката всъщност е травестит с тънки като на пиле крачка и златна обичка на долната устна. „Тя“ също разпозна на мига, че съм ченге, и започна да ми нервничи.

Извърнах се към полицайката, която в момента зяпаше тавана. Явно не искаше да си има нищо общо с господин Муди и госпожица Травеститката — не й се занимаваше, ако станеше напечено. Съмнявах се, че има ум да убеди тия отрепки да не се карат. А и с просто око се виждаше, че е прекалено немощна, за да въдвори ред.

Ако нещата загрубееха, сигурно щеше да реагира, както реагират повечето полицайки. Щеше да се паникьоса. После щеше да извади оръжието и да стреля напосоки. Равносметката щеше да се свежда до поредната излишна престрелка, станала заради някаква си изпаднала в ужас полицайка. Това — тези плашливи като зайци женици в сини униформи, които натискаха спусъка за щяло и нещяло — беше малката гадна тайна на полицейското управление. Защо вестниците и телевизията си мълчаха като пукали и не отваряха дума за нея? Защото на шефовете не им се разправяше с феминистките и поборниците за граждански права.