Марк Олдън - Американска полиция

Видях голяма цветна снимка на Морис Робишо. Лежеше в болницата, бинтованата му китка беше прихваната с белезници към таблата на кревата. Беше затворил очи — те бяха отекли и приличаха на топки за тенис. Носът му почти не се виждаше от лентите лейкопласт. Обезобразеното му лице беше насинено. Някой го беше скъсал от бой. Но карай. Сам си го беше изпросил.

— Полицаите са счупили челюстта на Морис — взе да опява Карлайл Тейлър. — Ребрата, китката, какво ли не. Ръцете му са отекли така, че не са могли дори да му вземат пръстови отпечатъци.

Вметнах, че е оказал съпротива, докато са го арестували. Лъжех като дърт циганин и Карлайл го знаеше. Робишо бе убил ченге, полицаите, дошли да го арестуват, не се бяха стърпели и още тук, на паркинга, се бяха увлекли да правораздават. Бяха решили, че господин Морис е виновен. Всъщност той наистина си беше виновен.

— Извинявай, но няма такова нещо, Морис изобщо не се е съпротивлявал — сопна се Карлайл Тейлър. — Когато полицаите са го намерили, е бил в безсъзнание и изобщо не е могъл да се защити. И понеже стана дума за полицейска жестокост, наскоро май и ти беше обвинен, че си се нахвърлил върху чернокож заподозрян. За пети път от две години, ако не ме лъже паметта.

— Обвиненията му бяха отхвърлени. Точно както и предишните.

— Да де, скъсваш от бой негъра и после се правиш на вода ненапита. Ония кретени от ку-клукс-клан щяха да се израдват много, ако някой го превърне във видеоигра. Но един прекрасен ден, детективе, късметът ще изневери и на теб и аз няма да имам нищо против, ако ме повикат да ти напиша некролога. Не работехте ли по едно време в екип с Линда Шафино?

— Да, по едно време.

Внезапно ми хрумна, че колкото по-малко говоря за отношенията си с Линда, толкова по-добре. Госпожица Тейлър може да беше всякаква, но не беше глупачка. С нея човек трябваше да си отваря очите на четири.

Тя разглеждаше снимката на Робишо в сгъстяващия се мрак и току я навеждаше към светлината на уличните лампи, опасали паркинга. Изведнъж се натъжи и докосна нежно с пръсти фотографията, сякаш за да утеши пострадалия. Устата й се бе превърнала в тъничка злобна цепка. Вятърът рошеше бялото перце, втъкнато в лентата на бомбето й, и си играеше с плетения шал около врата й.

— Наскоро си направил услуга на госпожа Шафино — подхвана Карлайл Тейлър, без да вдига очи от снимката. Гласът й беше спокоен, прекалено спокоен. — Подочух, че си е имала неприятности с колегите в новия участък, добре че си се намесил ти.

Нали се сещате за оня виц как се готви жаба? Не бива да я пускате във вряла вода, понеже тя ще вземе да изскочи. Слагате я в студена вода, която подгрявате лека-полека. Мно-о-го бавно. Всеки път, щом Карлайл Тейлър споменеше името на Линда, аз усещах как водата се стопля още малко.

Госпожица Тейлър се проявяваше като голяма гаднярка в писанията си и не проявяваше особена състрадателност към чувствата на полицаите. Надушеше ли за връзката ми с Линда, можех да очаквам поредното й пиперливо материалче за любовния триъгълник между мен, Линда и Боби Шашмата. Шефовете в полицейското управление и Боби Шашмата едва ли щяха да погледнат с добро око на това.

— Разследването не е възложено на теб — натърти журналистката. — Та какво търсиш тук? — вдигна тя ръка в ръкавица. — Я да видим дали ще позная! Подхвърляш веществени доказателства, за да си сигурен, че Морис ще бъде осъден.

— Щях да подхвърлям доказателства само ако бях сигурен, че с тях ще тикна зад решетките теб.

Загледах как чайките кръжат над близкия залив, а после се понасят във все по-тъмното небе. Не ми се мръзнеше повече на тоя клинч, не ми се гледаха стойките на свободомислещите левичари. Беше крайно време да се прибирам и да обърна някоя и друга чашка.

— Разговорът ни приключи — рекох на Карлайл Тейлър. — Или мини зад загражденията, или напусни района.

Очаквах тя да си покаже зъбките. И да продължи да си придава важности. Бях забравил колко непредсказуема е понякога госпожица Тейлър. Тя не каза нищо. Само метна над главата си снимката на Морис Робишо, която вятърът грабна и понесе.

Щом беше решила да се прави на дръж ми капелата, кой бях аз, че да я спирам! Загледах как севернякът понася снимката към местопрестъплението и я запокитва точно до полицейската лента. След миг пак я грабна и я тласна вътре в очертанията, направени около трупа на Линда с жълт тебешир. Точно тогава вятърът спря да духа.

— Тук един чернокож е станал жертва на насилие — подметна пак Карлайл Тейлър. Посочи фотографията. — Ето го доказателството.