Марк Олдън - Американска полиция

— Прочете ли какво е написала за Линда? — попита ме Дайън.

— От първата до последната дума.

Расовите възгледи на Карлайл Тейлър бяха в най-добрия случай доста наивни. Не се изненадах, че тя стоварва вината за убийството на Линда върху „провала на градската управа да помогне на бедни и онеправдани“. Сякаш това бе малко, по-нататък нашата мастита журналистка отбелязваше: „Загубените души, изтласкани в периферията на американското общество, ще погледнат на това престъпление като на геройството на един принесен в жертва чернокож, опълчил се срещу неправдата“. С други думи, Линда си го е заслужила.

Прочетях ли такива дрънканици, ми идеше да взимам за заложници де когото срещна. Как човек да повярва, че има милостив, преизпълнен с обич Бог, след като непрекъснато се натъква на хора като Карлайл Тейлър! Ако бях мъж на място, трябваше моментално да се разкарам от паркинга и хич и да не припарвам до тая свадлива вещица. Но чувството за вина е ирационално. Все някой трябваше да защити Линда. Тръгнах към входа на паркинга.

Дайън не ме последва. Предпочиташе да си отхапе езика, отколкото да влиза в пряк сблъсък с негърка злобарка. Остави ме сам да се оправям с нея. Рекох на Пърлбърг:

— Какво има, офицер?

Не свалях очи от Карлайл Тейлър.

— Госпожата настоява да съм я пуснел на местопрестъплението — поклати голямата си глава Пърлбърг. — Знаете, че нямам право да го правя.

— Тя също го знае — вметнах и я погледнах пак. — На местопрестъплението могат да ходят само служебни лица и никой друг. Включително репортери.

— Бре, бре, бре! — зацъка Карлайл Тейлър. — Кого виждат очите ми, най-пламенния поборник на равенството между расите в Ню Йорк. И откога си поел случая?

Изглеждаше страхотно в сивия фланелен панталон, кафявото кожено яке и кафявото бомбе, каквито носят по-скоро мъжете. Погледнах я с притворени очи. Идеше ми отръки да фиксирам хората и така да им взимам страха. Веднъж Дайън подметна, че с тоя мой поглед съм можел да смразя и горила. Но виж, Карлайл Тейлър дори не трепна. Беше разширила ноздри и се държеше дръпнато, от което разбрах, че още не е решила какво да прави с мен.

— Разследването на убийството не е възложено на мен — отвърнах аз.

— Иначе казано, нямаш работа тук — ухили ми се тя.

Погледът й обаче остана леден. Карлайл Тейлър беше с ръкавици от оранжева кожа, прихванати на китките с тънички златни верижки. Държеше в едната ръка плик от кафява амбалажна хартия.

— Забранено е цивилни да се размотават на местопрестъплението — казах й аз. — Работиш я тази работа достатъчно дълго, за да го знаеш.

— Не съм дошла тук да позяпам, детективе. Снощи някакви бели ченгета — същия дол дренки като теб — насмалко да пратят на оня свят Морис Робишо именно на този паркинг. Дошла съм да огледам тъкмо това местопрестъпление.

Посочих полицейските заграждения.

— Нека ти обясня. Тук детектив Шафино е била наръгана с нож и убита от Морис Робишо. Това е единственото местопрестъпление наоколо. Опитай се да прочетеш официалното съобщение.

— Както вече отбеляза, отдавна я работя тая работа — заяде се негърката. — И от сто километра надушвам, когато има нещо гнило. А въпросното официално съобщение направо смърди. Съмнявам се в него изобщо да се споменава, че Морис Робишо е бил пребит от ченгета расисти.

— И това донякъде разколебава вярата ти, така ли?

— Където и да идат, ченгетата расисти оставят подире си страшна смрад. Нали, детективе?

Изплюх се на земята.

— Когато думите не достигат — подметнах.

Карлайл Тейлър тръгна към мен. „Сега я втасахме“, помислих си аз. Един от мъжете зад полицейските заграждения се провикна:

— Ей, Коджак, ще млатнеш ли едно като на Родни Кинг?

Погледнах натам и видях бял бабаит към двайсетте с яке с емблемата на „Рейдърс“ — беше насочил към мен камера. От налудничавата му усмивка се виждаше, че току-що е открил земното щастие. „Бял детектив, заснет с видеокамера как се разправя с черна репортерка и отстранен от работа до приключване на разследването.“

Съвсем се изнервих, докато чаках Карлайл Тейлър да се приближи. Имаше предимство — преспокойно можеше да си разиграва коня. Можеше да ми извърти един шамар и да ми изкрещи в лицето всички възможни епитети без, разбира се, чадо божие, а аз пак нямаше да мога и с пръст да я докосна при тази камера, насочена към мен — най-малкото ако исках и занапред да си остана полицай. Единственото, което можех да сторя, беше да си грабна чукалата и да се разкарам. Това и смятах да направя, но Карлайл Тейлър спря някъде на крачка от мен, извади нещо от плика, който носеше, и ми го тикна под носа.