Марк Олдън - Американска полиция

След вечерята, обилно полята с две бутилки бяло вино, двамата тръгнали да се разхождат. По едно време нашата госпожица Дауд се тръшнала, че е изтървала последния влак за предградията. Ами сега! Следващият бил чак в шест сутринта. Дайън само това и чакал — нали си е добряк, я поканил в стаята си и помогнал на госпожица Дауд да се съблече. Въргаляли се, каквото се въргаляли, и накрая заспали потни и доволни.

На другата сутрин баща ми се събудил със страхотен махмурлук. Тук госпожица Дауд, там госпожица Дауд — няма я никаква. Била изчезнала яко дим. Същото важало и за натъпкания с мангизи колан на Дайън — двайсет и пет хиляди долара за ИРА.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да се уповава на божията милост. Ония в ИРА нямали намерение да сърбат попарата, която той е надробил. Двайсет и пет бона са си доста пари. Някой трябвало да плати за издънката. И то се знае кой — наш Дайън. ИРА му издаде смъртна присъда.

После замазахме положението и щяхме да забравим тази черна страница от живота си, ако не беше писмото на Линда. Имах си достатъчно главоболия и без него — само това оставаше — да ми се струпват още. Но докато не намерех писмото, бял ден нямаше да видя. Същото важеше и за Дайън.

Сега двамата с него треперехме като листо зад училищния автобус на паркинга на летището. Ставаше все по-тъмно и студено. Сенките ни се сляха в гарвановочерна пътека върху асфалта. Запалих цигара и загледах как вятърът си играе със страниците на запокитен вестник. Такситата и автобусите вече бяха включили фаровете.

Пътуването на Дайън до Бостън се оказа капан. И той се беше хванал, беше клъвнал на примамката — госпожица Червенокоска. Притесняваше се до смърт, че са го хързулнали толкова жестоко. Затова и изобщо не отваряхме дума за Бостън. А също за парите, които задигнах, за да му спася живота. В такива случаи е за предпочитане да си държиш езика зад зъбите и да не подпитваш много-много.

Но ето че смъртта на Линда беше променила всичко. Ако писмото й попаднеше някак в отдел „Вътрешно разследване“, затворът не ми мърдаше — щях да трия наровете до Второ пришествие. Дайън също надали щеше да се измъкне сух от водата. Познавах двама детективи, влезли в дранголника — и двамата бяха очистени от престъпниците. Единия го заклали, както си седял на стола в бръснарницата. Другия го подпалили, докато си спял човекът в килията. Нямаше как, трябваше да обясня на Дайън какво е положението.

Сложих ръка върху главата си, та вятърът да не ми отвее шапката.

— Когато ми каза, че от ИРА са решили да те убият, отидох при Том Макнълти. Помолих го да ги спре. Да ми даде време да събера парите. Той ми отвърна, че и дума не можело да става. В ИРА екзекутирали крадците, и толкоз. Ти си бил труп.

Шейсет и четири годишният Макнълти беше дюстабанлия от ирландско потекло, съдържател на кръчмата на авеню Бейнбридж, където на Дайън му беше хрумнало да се прави на революционер. Тъкмо Макнълти го бе убедил да стане „пратеник“, а после се заканил, че ще го застреля в главата, задето е изгубил парите.

Дайън вдигна яката на балтона си.

— Нещо е накарало Макнълти да промени решението си. Какво ли?

— Казах му, че а̀ от ИРА са те пипнали и с пръст, а̀ съм му теглил куршума.

Дайън се ухили.

— Сигурно му е станало много приятно.

— Първо ще очистя него, после и приятелчетата му. Да беше видял физиономията му. Казах, че ИРА сигурно ще се докопа и до мен, но първо смятам да поопразня кръчмата му. — Тръгнах към входа на паркинга. Дайън ме последва. — Бях готов да се простя с живота. За разлика от Макнълти и приятелчетата му.

В заведението на Макнълти се отбиваха и ченгета — щом разберели, че второто име на Дайън е Мар, веднага питали дали е роднина на Фиър Мар — детектива с прякора Единака, понеже никой не искал да работи заедно с него.

— Макнълти звънна по телефона някъде — продължих разказа си аз, — после ми съобщи, че сега-засега убийството ти се отлага. Разполагал съм с пет дни да върна парите. Не съм ли го сторел, с теб било свършено.

— Ако знаех, щях да ти помогна.

— А, не, мерси. Защо да ставаш съучастник? Само това оставаше, ако пипнат мен, да си изпатиш и ти.

— Съучастник ли? Какво, да го вземат мъртвите, си забъркал?

Допуших си цигарата и пуснах угарката в джоба на палтото. Преди две години арестувахме с Линда в Източен Харлем един кубинец, голямо леке, казваше се Кабрера Хлапето и беше средна ръка дистрибутор на кокаин в Ню Йорк и Флорида. Спипахме Хлапето, докато беше сам, направо пред отворения сейф. Според правилника за веществените доказателства не можеш да пипаш сейфа, ако нямаш заповед за обиск. А ние нямахме. Разказах на баща си за ареста и сейфа.