Марк Олдън - Американска полиция

Лично аз не стъпвам в ирландските кръчми, до гуша ми е дошло от изкуфели ирландци, на които им дай да дрънкат за доброто старо време — все едно да ми говорят за погребения. Пък и съм на мнение, че било каквото било, безпредметно е човек да се връща назад към миналото.

Затова пък Дайън е голям поклонник на подобни заведенийца. Бе достатъчно да виси една седмица в Бейнбридж, за да стане по ирландец и от соленото говеждо и киселото зеле. Запретна се да подписва петиции в подкрепа на амнистията за ирландците, които живеят нелегално в Щатите. Твърдеше под път и над път, че в историята на Ню Йорк няма по-добри политици от ирландците. И настояваше англичаните да се изнесели незабавно от Северна Ирландия.

Отказах да се подпиша под петицията за амнистия, която Дайън току ми тикаше под носа. Само това оставаше, градът да се пълни с още незаконно проникнали в страната. И без това му бяха предостатъчно. Колкото до политиците с ирландско потекло, мен ако питате, те са същият дол дренки, както и всички останали политици. Сами си вярват на лъжите, крадат като невидели, докато ги хванат, а после описват всичко това в книги.

Виж, за англичаните бях съгласен с Дайън. И аз като него смятах, че те са изпечени лъжци и гадове. Злобари и насилници, толкова тъпи, че не си тръгват, стоят и когато нещата съвсем загрубеят. Бяха в Ирландия от осемстотин години. От цели осем века. Не е шега работа!

Но надали щяха да ги прогонят някакви старчоци, които се репчат по кръчмите в Бронкс. Или разни психари в Белфаст, на които им е толкова умът, че да тръгнат да вдигат във въздуха търговски центрове и да убиват жени англичанки и деца. Както всички глупаци, и те очакваха да се случат неща, които нямаше да станат никога.

Не знам от какво, дали от годинките или защото си търсеше белята, но и Дайън съвсем превъртя на това авеню Бейнбридж. Забрави и мен, и колекцията си от грамофонни плочи — по цял ден киснеше в Бронкс, наливаше се като невидял и крещеше колкото му глас държи: „Всички на бунт!“. Дъртакът му с дъртак започна да се прави на голям бабаит. И аз не знам как не се усетих овреме и не предотвратих надвисналата беда.

Баща ми ми съобщи новината по телефона. Щом я чух, се разфучах така, че с едно замахване на ръката свалих всичко по бюрото. Щял, моля ви се, да става пратеник на святото дело. И да пренася пари от Америка в Белфаст. С които Ирландската републиканска армия да се въоръжавала.

Само мир да има, си замълчах, оставих Дайън да си бръщолеви как щял да изпълни дълга си към Ирландия. Дълг, моля ви се! Не беше стъпвал в тая проклета Ирландия. Както и повечето му войнствено настроени сътрапезници от кръчмата. Те дори и не подозираха, че англичаните смятат ИРА за терористична организация и който си има вземане-даване с нея, го застрелват на място. Едно е да си чешеш езика в Бронкс. Съвсем друго е да се изпречваш пред очите на британските полувоенни формирования, които стрелят без предупреждение, право в челото.

Дайън се поведе по акъла на разни пияници, които почти не изтрезняваха. И аз бях безсилен да го спра. Баща ми е най-вироглав, когато не е прав. Преди да вземе някакво решение, може и да се двоуми, след това обаче се инати като магаре на мост. Казах му, че ще загази здравата.

Той ходи два пъти до Белфаст и нищо, размина му се. На третия обаче насмалко да се прости с живота. Не само това, но заради него се видях и принуден да върша неща, за които като нищо ще ме тикнат в дранголника.

Всичко започна, след като Дайън взе вечерния самолет за Бостън — там отседнал в някакъв хотел на Бойлстън стрийт. След броени минути му пратили по човек парите в хотелската стая. Дайън трябвало да замине за Белфаст на другия ден по обяд.

След час мярнал в хотелския ресторант някаква хубавелка — седяла самичка на съседната маса. Изглеждала разстроена.

Подхванали разговор. От дума на дума се разбрало, че жената се казва Перин Дауд, била червенокоса трийсет и три годишна учителка с ирландско потекло, дошла от предградията да вечеря със свой стар приятел, преподавател по физика в Харвардския университет. Преподавателят закъснявал вече цял час. Перин се завайкала, че сигурно й е вързал тенекия. Дайън, този светия покровител на всички червенокоски, тутакси я поканил на масата си.

На часа намерили общ език. Жената се заливала от смях на шегите му, а когато той се впуснал да й разправя за подвизите си като ченге, направо се прехласнала по него. А на Дайън толкова му трябва — веднага се хванал на въдицата.