Марк Олдън - Американска полиция

Той ме водеше по мачове и уестърни, почерпи ме първата цигара, разказа ми всичко за секса. Обеща да ме направи полицай. Направо си бяхме родени за приятели. Помагаше ми човекът с каквото можеше и аз знаех, че винаги мога да разчитам на него.

Когато бях на тринайсет години, замахнах на един кокалест свещеник, изнасилил пуерториканче. Цяла дузина калугерки ме погнаха с метлите и аз — какво да правя — духнах и отидох в Манхатън. Прекарах нощта във Вилидж и прегладнял и уплашен, тръгнах да търся храна по боклукчийските кофи. По изгрев-слънце на Уошингтън Скуеър Парк ме наобиколиха четири негърчета — да съм дадял мангизите. Заканиха се, че не го ли сторя на мига, съм труп. Хубаво, да им ги дам, но нямах и петаче.

Глътнах си езика от страх, ала си спомних как Дайън ме е учил никога да не губя самообладание и застрашава ли ме нещо, да нападам пръв. Речено — сторено. Разпищях се като попарен и им налетях на чернилките — повалих двама, после усетих в гърдите неописуема болка. Някой ме беше прострелял в сърцето. Неграта се разбягаха кой накъдето види — решиха, че съм хвърлил топа.

За изумление на докторите и за съжаление на калугерите взех, че прескочих трапа. И аз не знам как. Знам само, че оня ден извадих страхотен късмет.

Монахините се разкудкудякаха състрадателно, аз обаче си бях наясно, че разиграват театро. Биха дали всичко на тоя свят, само и само да не ми виждат повече очите. Според Дайън не им трябвало хлапе, което замахва на свещеник. Щял съм да давам лош пример на останалите в сиропиталището. Когато ме изписаха от болницата, именно Дайън дойде да ме прибере. Така ми стана и баща, и майка.

След случката с негрите и със стрелбата вече не ме е страх от смъртта. Страх ме е от самотата, страх ме е да не се издъня или опозоря. Но не и да умра. Пак оттогава мразя и черните.

Веднъж вече бях умирал — и нищо. Защо да се тръшкам, че може да ми се случи отново? Затова и си падам луда глава, рискувам, без да му мисля много-много. Толкова съм си див, че колегите в полицията изпадат в ужас, мнозина дори отказват да работят с мен. Шушукат, че съм нямал сърце. Вече го били простреляли.

Бях нещо като Тенекиения човек. Фиър Белята с полицейска значка.

От оная нощ във Вилидж бяха минали близо трийсет години. Вече не бях сам. И не се страхувах. Но бях задължен на Дайън.

— Пуши ми се — рекох. — Я да се поразтъпчем.

Запътихме се към училищния автобус.

Ако исках да не гния зад решетките, трябваше да се добера преди полицейското управление до писмото на Линда. Не го ли сторех, щях да бера ядове.

— Как мислиш, Шафино знае ли за писмото? — попита Дайън.

— Ужас! Той съвсем ми изхвърча от главата. Докопа ли се до писмото, ще ми разкатае майката.

— Шафино няма вина. Аз ти създадох тия главоболия.

Ирландецът католик превръща угризенията в свое жизнено поприще. Толкова е задръстен от чувството за вина, че пред нея и нефтен разлив насред морето изглежда благ целителен мехлем. Ако не броим Линда, гледам да не обременявам съвестта си с угризения. Прощавам си всичко. Не вярвам в Дядо Боже, в невидимото, чудодейното и невероятното. Единайсетте години, които съм прекарал с калугерките, са убили в мен и всякакво желание да ходя в рая. Предпочитам да си получа утехата на този свят.

Виж, това не важи за Дайън. Той ходи на черква, макар и от дъжд на вятър. Страхува се от невидимото. Смята за важно онова, което за мен са си чисти дивотии. Сега място не можеше да си намери заради това пусто писмо на Линда.

При училищния автобус запалих цигара. Дайън се втренчи в обущата си. Стори ми се дребничък и тъжен — и много по-стар.

Явно днес му беше ден да си скубе косите и да съжалява горчиво.

Преди две години Дайън остана без работа — беше охрана при един строителен предприемач, петдесетгодишен израелец, който взе, че уби жена си с чук и после фирмата му беше закрита. Пипнал от някаква мъжка проститутка СПИН и понеже бил сигурен, че с него е свършено, решил да пречука и жена си — да не стои горката вдовица.

Останеше ли без работа, Дайън киснеше по кръчмите. Онзи път, след като фирмата на израелеца изгърмя, баща ми се пристрасти към една ирландска кръчма на авеню Бейнбридж в Бронкс. В квартала ставаха доста престъпления, но все пак там си беше по-безопасно, отколкото в южните райони, населени с превъртели чернилки и латиноамериканци. В Бейнбридж живееха главно преселници от Корк, Кери и Дъндолк, по бакалиите се продаваше ирландска кървавица, по кръчмите свиреха флейти, гайди и цафари, певците пееха за любовния копнеж и за тъжната история на Ирландия.