Марк Олдън - Американска полиция

Не съм от бъбривите, падам си особняк и не споделям много-много проблемите си с другите. Сега обаче ми се прииска да си изплача душата. Разказах на Дайън колко уплашена е била Линда при последната ни среща — очевидно заради тайната банда от ченгета, оглавявана от Шафино и Елдър. Разправих му и как сме се скарали и аз съм си тръгнал, без да изчакам тя да ми каже още нещо за тия ченгета.

Покрай колата профуча мотоциклетист. Загледах го как криволичи между автомобилите и му завидях за свободата да минава откъдето си иска.

Дайън ме потупа по ръката.

— Ще ми разкажеш ли защо се скарахте?

Притеснявам се да давам воля на чувствата си, а също и когато някой ме докосва. Както казваше Линда, подскачам като ужилен.

Смачках фаса в пепелника на автомобила.

— Заради едно писмо, което е написала. Линда все ми натякваше, че е поверила живота си в ръцете ми. Искала да ми покаже колко много ми вярва. Точно тогава се изтърва и за писмото.

Побиха ме тръпки. На гърлото ми заседна буца. Очите ми се напълниха със сълзи.

Дайън чакаше.

Бяхме се запознали с Линда преди две години, докато разследвахме заедно кубинци наркотрафиканти в Ню Йорк и Ню Джърси. Карахме се непрекъснато. Смятах я за прекалено докачлива и чувствителна, за да работи в полицията. Тя пък мислеше, че съм луд за връзване. Нищо в отношенията ни не подсказваше, че някога ще бъдем заедно. Понякога животът ни поднася големи изненади.

— Написала писмото след последния случай, по който работехме заедно — продължих аз. — Но не го пратила. Скрила го, вероятно в банков сейф. Вчера сподели, че смятала да го унищожи. Вече ми имала доверие. Писмото, с което смятала да се защити, ако, не дай си боже, стане нещо, вече било излишно.

— Да се защити ли? — възкликна баща ми. — От какво?

— От мен.

— И таз добра, от теб!

— Мислела, че ще взема да я убия. Затова и го написала.

Дайън поклати глава.

— Ти да я убиеш ли! Тая жена не е била добре.

— При последния ни случай играта загрубя. Но както и да е. Ако съм я убиел, писмото щяло да иде в отдел „Вътрешни разследвания“ в полицията. Сега обаче вече ми имала доверие. Каза, че писмото вече било излишно. Но докато ми го разказваше, си рекох — а аз как да й имам вяра на нея? Нали тъкмо тя е написала писмо, което може да ме почерни.

— Да те почерни ли? И какво толкова е пишело в това писмо?

— Изпуснах си нервите — поясних аз. — Обвиних я, че ми забива нож в гърба. Тръгнах си. Линда ме умоляваше да остана, но аз не исках и да чуя.

Дайън си погледна коленете.

— Та какво пише в писмото? — повтори той въпроса си.

— Нещо, за което ще лежа най-малко двайсет години зад решетките.

Стъклата по терминалите на летището се аленееха от последните слънчеви лъчи. Линда е била убита на паркинга срещу сградата за пристигащи. Пред входа на паркинга се беше изтъпанил едър като канара полицай със заешка устна и с обноски, от които личеше, че е страшно вкиснат.

Може би не си падаше по студеното време. Или му беше криво, че е прехвърлил четирийсетте, а още се размотава в униформа.

Или пък му беше неприятно, че го зяпат местните жители, струпали се при полицейските заграждения — някои с вълнени шалове, толкова дълги, че преспокойно можеха да ги намотаят около дърветата.

Повечето сигурно бяха дошли от едното любопитство. Не всеки ден на две крачки от дома ти става убийство, за което пишат по първите страници на вестниците.

Двама от зяпачите си бяха нахлупили ловджийски шапки. Какви ли бяха тия откачалки? Приличаха на беззъбите бедняци, дето живеят по каравани, и бяха нарамили камери, сякаш очакваха убиецът да изскочи отнейде и да извърши отново злодеянието, за да могат да го запечатат върху лента.

Паркингът беше голям, покрит с черен асфалт и опасан с вериги. Бях прекарал миналото лято на летището: разследвах нигерийци, наркотрафиканти на хероин. Тогава паркингът беше задръстен с автомобили, леки и товарни. Сега бе почти празен. Беше затворен до второ нареждане по заповед на Окръжната прокуратура в Куинс.

Виждаха се само два автомобила — червен джип чероки и оранжев автобус на училище за незрящи в окръг Насо. Районът беше отцепен от охраната, която обикаляше с добермани. Тях обаче ги е нямало тук, когато Линда е била убита. Управата на летището ги беше вдигнала по тревога днес, за да разгонват сеирджиите и да не им позволяват да прекрачват загражденията и да се размотават на местопрестъплението.