Марк Олдън - Американска полиция

— Футман дошъл заедно с двама от заместник-шефовете на полицията — поясни Дайън. — Те видели, че на местопрестъплението се мотае кой ли не, но и двамата, моля ти се, си замълчали.

— Кой друг е идвал? — поинтересувах се аз.

— Негово светейшество.

— Спри, сърце!

Така викахме на Кармин Лаковара, дебелогъз италианец към петдесетте, който от осем години бе окръжен прокурор на Куинс. Не пропускаше сутрешна служба в черквата. Беше много набожен и твърдеше, че получавал в беседката в задния си двор видения на плачещата Богородица.

Беше оповестил, че смята лично да се заеме с обвинението срещу Робишо. Макар че беше излишно да се прави на толкова праведен и справедлив. Имаше двеста и единайсет заместници, всеки от които бе готов да удуши с голи ръце новородено тюленче, само и само да се докопа до случая.

Който се нагърби с обвинението по убийството на ченге, моментално се прославя. Тутакси се появява на първата страница на „Таймс“, канят го да чете лекции пред „Колумбовите рицари“ 1 1 Римокатолически орден, основан през 1882 г. в Ню Хейвън, САЩ. — Б.пр. . В кърпа му е вързано, че ще го поканят във всички възможни публицистични предавания. Затова и Негово светейшество беше прилапал случая. Би предпочел да стоварят дървен чук върху тестисите му, отколкото да дели славата с друг.

Рей Футман също не беше чак такъв човеколюбец, за какъвто се изкарваше. Беше дошъл на паркинга колкото да покаже на света, че шефът му — кметът Роджър Л. Тъкър, е притеснен за жертвите на престъпността сред белите не по-малко, отколкото сред чернокожите. Така де, задаваха се избори!

Тъкър беше във Вашингтон — трябваше да се яви пред комисия на Конгреса, разследваща наркоманията сред младежите. Имаше известен опит по въпроса. Преди шест месеца шестнайсетгодишната му дъщеря бе починала от свръхдоза хероин.

Не че не му съчувствам на човека, но четирите му години като кмет бяха пълен провал. Той не бе направил нищо от страх да не обърка конците. Прекарваше времето в това да играе голф, да позира в смокинг на фотографите и да изневерява на жена си. За мен той бе поредният чернокож нещастник, стоварващ върху другите вината за това, че не го бива за нищо.

Видях как един вертолет се извисява иззад някогашния терминал на авиокомпания „Ти Дъбъл Ю Ей“, как увисва във въздуха и се понася към залива Джамейка. Лаковара и Футман преследваха свои си цели. Това обаче не променяше ни най-малко факта, че и ножът, с който е извършено убийството, и полицейската значка на Линда са целите в пръстови отпечатъци на Робишо.

Де да можех да подкрепя всички показания, до които се добирах в разследванията, и с пръстови отпечатъци! Обвиняемият може да се откаже от показанията си. Може да отхвърли показанията на свидетелите и дори на самия пострадал. Но няма как да се откаже от пръстовите отпечатъци — ако ги има на местопрестъплението, работата му е спукана.

— Открили ли са още нещо? — поинтересувах се аз.

— Не, не са открили стодоларови банкноти, ако ме питаш за тях — отвърна баща ми.

Кимнах към очертанията, направени около трупа на Линда.

— Не е имала никакъв шанс.

Дайън кимна, но явно си мислеше за друго.

Вероятно и двамата мислехме за едно и също: ако е знаела истината, Линда е нямало да напише писмото как съм задигнал парите, иззети от наркотрафиканта. Пари, които жив или мъртъв, трябваше да намеря отнякъде, ако исках Дайън да отърве куршума.

Загледах как вятърът клати полицейската лента и си помислих колко много дължа на Дайън. И защо съм рискувал да ме тикнат в затвора, само и само да му се отплатя.

Дайън ми е баща. Но не съвсем.

Не познавам истинските си родители и хич и не държа да се запознавам тепърва с тях. Какво мога да им кажа след толкова години?

Подхвърлили са ме двегодишен на стълбището на сиропиталище в Куинс, поверено на монахини. Намерил ме Дайън, затова и му разрешили да ми стане кръстник. Той ми дал името Фиъргал — така се казвал дядо му, обесен от британците като участник във Великденското въстание от 1916 година. А Томас Франсис се е казвал някакъв ирландски революционер, за когото Дайън твърдеше, че му бил роднина.

Мразех до смърт сиропиталището. Мразех дрехите втора ръка и буламачите, с които ни хранеха. Черковните служби, на които ни водеха под строй. Свещениците, които налитаха на момченцата, и калугерките, които си затваряха очите. За капак си бях и палав. Доста едър за възрастта си. Непослушен. Дързък. Единственият човек, на когото му имах страха, беше Дайън.