Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Упражненията обикновено се провеждаха в гаража — достатъчно голям, за да побере три камиона. Край две от стените имаше специални ракли, на които бяха поставени лодки каяци. В дъното имаше дървена пейка и тежък работен тезгях, над който имаше дъска с омаслени инструменти. От тавана висеше боксьорска круша и на даден етап той започна да я учи на основните похвати от тайландския бокс. Самият спорт не го интересуваше, но изпитваше искрено възхищение от гъвкавостта и пъргавината на майсторите.

Обядът беше съвсем мизерен — зеленчукова супа, хляб и вода. Въпреки това Стефани знаеше, че по време на следобедните занимания най-вероятно ще повърне и него. И това обикновено се случваше. Бойд не приемаше, че е тренирала достатъчно усърдно, преди да я види как се превива на пода и повръща от изтощение. Кросовете им бяха тежки и продължителни. Тичаха направо през високата до кръста трева, под която се криеха опасни за глезените дупки и камъни, катереха и се спускаха по невероятно стръмни склонове, където и най-добрите маратонки не вършеха работа. Краката им затъваха до глезените в локви с мазна застояла вода, миг по-късно нагазваха в размекнати полета от торф, пред които и най-гъстата кал приличаше на гладък асфалт. Стефани си спомни едно свое откритие в миналото: нищо не изсмуква силите по-бързо от торфената кал.

Тичаха независимо от капризите на природата — по време на свирепи бури, шибащи полухоризонтални дъждовни струи, под непоносимо горещите лъчи на лятното слънце. Дори при сравнително ниски температури на въздуха, слънцето в северната част на Шотландия прогаря кожата по същия бърз и болезнен начин, по който го прави на някой южен плаж. Мъглите бяха единственото изключение — само тогава районът на действие се ограничаваше в близост с хижата. А промените във времето наистина си ги биваше: имаше дни, в които годишните сезони се изреждаха само до обяд, а следобед започваше напълно нов цикъл.

Фактът, че знаеше какво я очаква, изобщо не намали болката. Мускулите й горяха в протест, отдавна забравили подобни усилия. После болката се превърна в тръпки, наподобяващи началната фаза на маларията. Охлузените и порязани места по тялото й не можеха да зараснат от постоянното повторение на атаките срещу тях. Бойд я държеше на ръба на изтощението и тя знаеше защо: той искаше да провокира реакция. Физическа, емоционална или и двете заедно.

Преди четири години беше успял да я заблуди. Но задачата му беше именно тази — да я накара да се откаже и да избяга. Режимът непрекъснато се затягаше и в крайна сметка плътно се доближи до откровеното насилие. Но този път беше по-различно. Вероятно защото при предишното й посещение между тях се бяха случили много неща. Отношенията им бяха еволюирали. Преди четири години това бяха отношения между старшина и новобранец, но сега вече бяха друго — отношения между ментор и способен ученик. Зад гранитната си фасада Бойд дълбоко се гордееше с нея, в отношението му се прокрадваше и нещо като респект. Тя изпитваше същото. Двете страни на уравнението постепенно се уравновесиха. А в хода на този процес се появи и нещо друго. Нещо като подмолно и едва доловимо сексуално привличане.

Никой от двамата не призна негово съществуване. Никой не искаше да го стори.

Бойд бе съхранил способността да демонстрира заплашително поведение, но вече не го правеше сляпо. Вече се беше провалил в опитите да я прекърши. Бавно, но неумолимо двамата започнаха да се опознават. И скоро откриха, че не са толкова различни. Елементът на враждебност, върху който се градеше цялата тренировъчна система на Бойд, започна да се разпада. Той знаеше, че Стефани винаги ще изпълни онова, което й е наредено. А дори и ще го преизпълни, просто за да му покаже, че духът й остава непреклонен и той няма сили дори да го накърни… Един намек, че това още по-малко може да бъде сторено от човек като Александър.

Вечер Бойд й позволяваше да вземе вана вместо обичайния душ, оставяше й време да обърне внимание на многобройните си натъртвания и порезни рани. Докато тя се киснеше във ваната, той приготвяше вечерята. Понякога се хранеше заедно с нея, но в повечето случаи избягваше да го прави. След вечеря сядаше пред камината с книга в ръка, или пък се оттегляше в малкия си кабинет и затваряше вратата след себе си. Тя беше свободна да прави каквото пожелае. А това означаваше само едно — да си легне по най-бързия начин, за да може да поспи преди напрегнатата програма, която я очакваше още от ранни зори.