Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Стефани беше единствената пътничка, която стъпи на перона. Бойд отвори вратичката на ланд ровъра пред нея, но не предложи да й поеме раницата. Потеглиха от гарата, пресякоха Леърг и поеха по пътя, който се извиваше край брега на езерото Лох Шин. Бойд шофираше бързо, ловко задминавайки другите превозни средства на късите отсечки, които позволяваха това. От време на време външните гуми на джипа захапваха влажната трева на банкета. Стефани се вкопчи здраво в ръкохватката на вратата, надявайки се той да не го забележи.

Облаците препускаха на север, надбягваха ги, игриво пропускайки по някой заблуден слънчев лъч. За миг околността светваше в златистопурпурни и зеленикаво-ръждиви оттенъци, после сивотата отново вземаше връх. Вятърът разклащаше лъскавата трева, превръщайки я в спомен за бурно море. Плъзгаха се покрай отдавна изоставени каменни къщи от деветнадесети век, а също така и покрай доста по-нови, но пак със заковани прозорци. Такива са белезите на прогреса. На банкета, съвсем близо до асфалтовата настилка, бяха подредени стройни купчини торф, които чакаха да бъдат пренесени до най-близките пещи.

Задминаха някакъв жълт камион, който се оказа местната подвижна библиотека, след което Бойд най-сетне наруши мълчанието.

— Александър ми каза, че живееш в Южна Франция.

— Вярно е.

— Под името Шнайдер.

— Точно така.

— Това е моминското име на майка ти, нали?

— Да.

— Много жалко, Стефани — поклати глава той. — Точно от теб не съм очаквал подобно нещо.

След моста Лаксфорд завиха надясно и поеха по черен път, който плътно следваше извивките на терена. Джипът се разклати, колелата му започнаха да подскачат по заоблени, покрити с мъх камъни, да потъват в локви застояла вода, да трополят по тесни мостчета, покрити с железопътни траверси.

Тя знаеше какво й предстои: наранявания, студ и изтощение. Но въпреки това се чувстваше у дома си. Или не — по-скоро някаква връзка, някакво чувство за приближаване към нещо близко. Колкото повече се отдалечаваха на север, толкова по-прояснено ставаше съзнанието й. От провала на психологическата оценка на Мартин Палмър бяха изминали три дни. Видяла примирението в очите на Александър, тя веднага разбра, че последната му надежда ще бъде Бойд. Не хранеше илюзии относно режима, който я чакаше, но въпреки това изпита радост от завръщането.

Хижата беше близо до езерото, сгушена в дъното на полянка, покрита с нежна тревица. Достатъчно високо, за да не бъде залята от придошлата вода. На петдесетина метра по-нататък се виждаха три продълговати бараки с покриви от гофрирана ламарина. Между тях и хижата се намираше просторен гараж, който се използваше и като работилница. Отзад имаше навес, под който бяха наредени дървата за огрев, а още по-нататък — друг, издигнат за подслон на дизеловия генератор.

При предишното й посещение бяха само двамата с Бойд, тъй като беше зима. Но през летните месеци той провеждаше тук нещо като курсове на открито, които имаха за цел да повишат чувството за колективизъм у хора, свикнали да работят сами, обикновено зад бюро. Понякога фирмата клиент искаше от него да идентифицира определени качества у индивидите, които му изпращаше. Кой притежава дарбата на лидер, но не подозира това? Кой се мисли за лидер, но на практика не показва подобни качества? Кой е бунтар по рождение?

Курсовете започваха през май и приключваха през септември. Мъжете и жените, които Бойд наемаше в своя помощ, бяха негови бивши колеги от въоръжените сили. А през зимата, когато нямаше курсове и това място опустяваше, Бойд беше на разположение на своите приятели. В тази категория също преобладаваха военните, но само хора със специални изисквания. Или такива, които се нуждаят от тежки физически натоварвания. Или Александър…

Ланд ровърът рязко спря пред хижата.

— В момента имаме една група, затова ще отседнеш при мен — рече той. — Вероятно ще се срещаш с тях, но не бива да завързваш разговор. Ясно ли е?

— Да.

— Същото важи и за персонала. Нито дума с никого!

— Както кажеш…

— Точно така, Стефани! — свирепо изръмжа Бойд. — Както кажа!

Първите две седмици бяха подчинени на рутина, която й беше до болка позната. Вратата на спалнята отхвръкваше на пантите си още по тъмно, следваше тичането в студа и терапевтичната жега на душа, закуска върху старателно изтърканата с четка кухненска маса. Бойд рядко се хранеше заедно със Стефани. Времето между закуската и обяда запълваха с упражнения по бойни изкуства — нападение и защита. В повечето случаи с голи ръце, но понякога и с хладно оръжие. Той я накара да си припомни позабравените умения, с чиято помощ обикновената домашна вещ се превръща в оръжие, как се убива с кредитна карта и как се парализира противника с обикновен кламер. Изучаваха заедно уязвимите точки на човешкото тяло — стави, артерии, органи…