Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Чувам единствено отчетливото тиктакане на големия пътнически будилник, положен върху писалището.

Продължавам да държа Рейчъл. Нещо се промъква през рамката, попива в пръстите ми и тръгва към сърцето. Срам. Бойд е имал своите причини да ми забрани достъп до тази стая. Сега вече и аз имам такива. Наблюдавам го през прозореца. Все още говори. Питам се какво е имала Рейчъл, за да накара мъж като Бойд да се влюби в нея. А след това си задавам друг въпрос — какъв тип жена би се влюбила в мъж като Бойд…

Бойд беше опрял гръб в умивалника, а Стефани стоеше пред печката и усещаше как задната част на бедрата й се затопля. Навън бушуваше страхотна буря. По-рано бе наблюдавала как облаците се сгъстяват и променят цвета си. Дъждът рукна в момента, в който на запад угасва последният светлик на деня. Четири часа по-късно бурята продължаваше да набира сила.

— Не бях изненадан като чух, че след Малта си изчезнала — промърмори Бойд. — Отдавна предупреждавах Александър, че си готова да го направиш по всяко време. Казвах му: разкрие ли се удобен шанс пред нея, ще го направи! Но ти беше толкова добра, че той не ми повярва. Мислеше, че съм те подготвил прекалено добре, за да направиш такова нещо.

— А ти не беше, така ли?

— Зависи от гледната точка. От моя гледна точка аз те подготвих достатъчно добре, за да мислиш и за себе си. И когато те пуснаха на свобода, ти съвсем не приличаше на програмиран робот. Беше многостранна, пълна с въображение. А тези неща не подлежат на контрол.

— Трябва ли да се чувствам поласкана?

— По-скоро трябва да попиташ какво се обърка.

— Може би нищо.

— Но ти се превърна в Петра, нали? Нещо, което не биваше да става. След като веднъж беше изчезнала, трябваше да си останеш изчезнала докрай.

— Никой не може да се скрие. Особено пък от тях.

— Ти би могла.

— Но те ме откриха, нали?

— Защото избираш да живееш под фамилията Шнайдер, един господ знае защо — изръмжа с унищожително презрение Бойд.

Стефани не беше сигурна, че му е дала повод за презрение.

— Ако беше проявила повече предпазливост, нещата вероятно щяха да се получат. Би могла да си изградиш един съвсем нов живот. При това добър живот!

— Изградих го. Накрая.

— Би трябвало да се получи по-рано. Имаш достатъчно талант, за да го постигнеш. Веднъж свободна, ти можеш да правиш каквото си пожелаеш.

— Например? Може би да се установя в Сидни или Рейкявик? Да си намеря работа, да народя деца…

— А защо не?

— Май не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш.

— Може би не си се опитала както трябва.

Стефани усети как кръвта й кипва.

— Искаш да кажеш като теб, нали? — остро попита тя. — Защо не признаеш, че ние двамата с теб не се различаваме кой знае колко? И двамата сме прецакани, не можем да живеем в истинския свят с истинските хора, да ходим на работа от девет до пет, а след това да се наслаждаваме на живота.

Бойд отказа да захапе въдицата.

— Психически си по-зле от предишния път — констатира с равен глас той. — Тогава беше извън контрол, гневна и обезсърчена. А сега? Не знам точно какво ти е, но със сигурност е по-сложно.

Съжалението в гласа му я нарани. Разстроена, тя нямаше друго оръжие, освен евтиния сарказъм:

— Охо, значи си не само войник, но и психоаналитик. Явно притежаваш разнообразни способности.

— Ти също беше жена с разнообразни способности.

— Ако намекваш за развалена стока, трябва да надникнеш в собствения си двор. Ти ме създаде!

— Знам и си нося отговорността. Сега повече от всякога.

— Не мислиш ли, че е малко късно?

— Защо след Малта се превърна в Петра?

— Това не е твоя работа!

— Не можеш вечно да продължаваш така.

— Как?

— Да избягваш единствения въпрос, който има значение.

— Който има значение за теб — поправи го тя. — А защо не погледнеш себе си? Живееш в този пущинак и се опитваш да забравиш, че Рейчъл вече я няма!

Бойд се въздържа, но с доста усилие на волята.

— За тази вечер май ни стига — промърмори след известно време той, стана и й обърна гръб. — Иначе рискуваме да кажем неща, за които после ще съжаляваме.

Тя лежеше на една страна, свита на топка. Очите й бяха широко отворени, въпреки крайното изтощение. Дъждът барабанеше по прозореца. В мрака се чуваше как пердетата помръдват от течението. От самотата й стана студено, раменете й неволно настръхнаха. В главата й цареше тотално объркване, сърцето й тежеше от гняв.

Стана от леглото, намъкна широк памучен пуловер и тръгна на пръсти по коридора. Под босите й крака студенееха подовите дъски. Спалнята на Бойд беше оттатък кухнята. Вратата изскърца и тя замръзна на място. Не се случи нищо. Но Бойд беше от хората, които насън чуват дори шепот. Нещата си дойдоха по местата в момента, в който надникна през процепа — леглото му беше празно. Спусна се на долния етаж и го чу да тропа из кухнята. Изправена на вратата, тя го чакаше да приключи с процедурата по пълнене на печката с въглища. Той усети присъствието й още преди да я види. Остави кофата на пода и рязко се обърна.