Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Остана да лежи неподвижно, наоколо имаше само дъжд и студ.

Когато отвори очи, Бойд го нямаше. Видя го седнал на някакъв обрасъл с мъх камък, стиснал глава между дланите си. Гледаше го как седи неподвижен, а от дрехите му капе вода. В един момент главата му се извърна към нея. Въпреки тъмнината тя видя, че в очите му вече нямаше омраза. На нейно място се беше настанила скръбта.

Трябваха им два часа, за да се доберат до хижата. Тя внимаваше да не стъпва на десния си крак, а Бойд я подкрепяше.

Отначало не усещаше нито дъжда, нито вятъра, но когато пред очите им се появи блестящата вода на езеро и очертанията на бунгалата на брега, от тялото й се изпариха и последните остатъци от сила.

Влязоха в хижата и зашляпаха куцукайки към кухнята, мокри до кости. Той придърпа един от дървените столове и го извъртя към печката, после се захвана да сваля мокрите дрехи от тялото й. Започна с фланелката, заменяйки я с дебела бархетна риза, продължи с кожения клин и маратонките. Накара я да обуе сухи джинси, след което натика премръзналите й крака в дебели вълнени чорапи. Накрая уви шията й с топъл шал, сложи чайника на зачервената плоча и изчезна във вътрешността да свали собствените си подгизнали дрехи.

Навън бурята продължаваше да вие с пълна сила.

Стефани постепенно се унасяше. Най-сетне стоплени, пръстите на ръцете и краката й започнаха да парят. Изпиха по две големи чаши силно подсладен чай с мляко, като Бойд я предупреди да гълта направо, без да сърба. Блъскането на вятъра по стъклата им носеше странно спокойствие, вероятно защото вече бяха на топло, облечени в сухи дрехи. Тя сякаш отново се бе превърнала в дете.

Бойд изчака тялото й да генерира собствена топлина и едва тогава се зае с лечението. Свали шала от шията й и лекичко придърпа стола към зачервената печка. Вдигна десния й крак в скута си и започна да го оглежда, като от време на време лекичко го натискаше и завърташе. Накрая го бинтова стегнато и започна да дезинфекцира по-сериозните драскотини по тялото й. Всичко това беше извършено в пълно мълчание. После той й даде хапче нурофен, отведе я до леглото и й каза да заспива.

Събуди се чак следобед. Облече се бавно, позволявайки на мускулите си да прогонят сковаността. Навлече същите джинси, дебело поло, алпийски вълнени чорапи и ботуши. Навън се беше прояснило. Въздухът беше студен и кристалночист, небето имаше цвят на сапфир. Откри Бойд под навеса с дизеловия генератор. Беше навил ръкавите на ризата си, ръцете му бяха изцапани с машинно масло чак до лактите. На лицето му имаше нещо, но тя не успя да разбере дали е оток или просто мръсотия.

Той остави гаечния ключ върху някакъв омазнен парцал и попита:

— Как е кракът ти?

— Добре — сви рамене Стефани.

— А останалите части на тялото ти?

— Виж какво…

— Не казвай нищо, Стефани — спря я той. — Вече няма значение.

— Има.

— Всичко е вече минало, нека забравим.

Тя помълча известно време, после вдигна глава:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Да ми отрежеш косата.

— Не съм особено добър като фризьор — направи гримаса Бойд.

— Не е и необходимо…

На следващата сутрин беше паднала слана и с това бе отбелязано началото на четиридневно застудяване. Стефани се събуди късно и бавно се надигна. Огледалото в дървена рамка над скрина беше толкова малко, че успя да отрази едва половината й лице. Трябваше да приклекне, за да види част от тъмната си коса. Подрязана късо и неравно, тя й придаваше безпомощен вид. Точно както се чувстваше… Но от това изобщо не й пукаше.

Излезе навън и установи, че земята под ботушите й е замръзнала. Небето над главата й имаше бледорозов цвят, прорязано от високи перести облачета. Бойд беше започнал сутрешния си крос без нея. Фигурата му се мярна на отсрещния баир — едва забележимо синьо-зелено петънце, което пълзеше нагоре по стръмния, потъмнял от влага ръждив склон.

Когато се върна, тя беше в кухнята. Не беше особено задъхан, но страните му бяха зачервени от студения въздух. По челото му се стичаха ситни капчици пот.

— Какво е това? — попита Бойд, свел очи към кухненската маса.

— На какво ти прилича?

— Не е нужно да приготвяш закуска.

— Знам.

— Искам да кажа, че не бива да въвеждаш промени.

— Знам.

Валерия Рошман беше името на учителката по руски, която Александър й изпрати през последната седмица на септември. Беше жена на средна възраст със снежнобяла кожа и тъмнокестеняви очи, която носеше прошарената си коса на стегнат кок. Изглеждаше някъде към четиридесетте, но Бойд каза, че е значително по-възрастна. Фигурата й не беше кой знае какво, но въпреки това дрехите й бяха елегантни. Обикновено се държеше сдържано, но в очите й винаги играеха лукави пламъчета. Беше от жените, които се отличават с игрива двойственост на качествата, които първи се набиват на очи.