Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Седя на гладък камък в близост до горичка калини. Тънките клони на стройните дръвчета са превити под тежестта на големи гроздове яркочервени плодове. Според Бойд това е сигурен знак, че настъпващата зима ще бъде люта. Той може и да е прав, но според собствените ми прогнози ледовете ще се появят значително по-рано.

Седмиците бавно се нижат, а напрежението между нас нараства с часове. Давам си сметка, че не постъпвам по най-добрия начин, тъй като реагирам зле на непрекъснатите му провокации. Но аз съм си такава. Винаги използвам влошаването на нещата като шпора, която забивам дълбоко в корема на коня.

Вече ясно усещам промяната. Тялото, което имах доскоро, бързо се смалява и втвърдява, дори и формите му се промениха. Предпочитанията ми, скрити дълбоко в мен, продължават да бъдат на страната на това, което бях — здрава, щастлива, женствена… Но една друга част от същността ми буйно приветства промяната и открито се наслаждава на новото ми състояние. Физическото втвърдяване улеснява и укрепването на духа ми. Вече ми е трудно да философствам над това, което правя. Вероятно именно в това е смисълът на всичките трудности, които Бойд трупа пред мен. Колкото по-добро става физическото ми състояние, толкова по-рядко ще ме ръчка в ребрата той. А и охотата му за това видимо намалява.

Това би трябвало да ми доставя някакво удоволствие, особено в ограничените рамки на сегашното ни съществуване. Но не го прави. Бих искала да попитам какво става, но не мога. Точно както не мога да отговоря, когато той ме пита за времето, през което бях Петра. Не защото не искам да му дам информация, а защото не искам тази информация да стигне до ушите на Александър. Вероятно част от причините за сегашния ми дискомфорт се крият именно тук — не желая да гледам как един изключително силен и независим мъж като Бойд играе ролята на доносник на змия като Александър.

Седя и го наблюдавам отдалеч. Той е пред бунгалата, заобиколен от тримата си помощници. Двама мъже и една жена, всичките бивши военни. В близост до брега се виждат няколко издължени каяка, около които се тълпят последните гости. Те са от Слау, продавачи в телешоп и различни специализирани издания, които рекламират автомобили втора употреба, компютри, кухненско обзавеждане и бани. Чакам Бойд да им каже няколко думи, след които ще се оттегли в хижата.

Вътре е хладно, тъмно и спокойно. От кухнята долита тихото мъркане на отоплителната печка. Нищо друго. Влизам в кабинета на Бойд — единственото помещение в къщата, в което достъпът ми е абсолютно забранен. Стаята е съвсем малка, с едно-единствено прозорче, което гледа към фиордите. По-голямата част от пространството е заета от масивно дъбово писалище. Край една от стените има скрин с четири чекмеджета, всичките заключени. Това изглежда странно, тъй като Бойд не заключва дори външната врата, с изключение на случаите, при които се готви да отсъства в продължение на няколко дни.

Започвам да ровя из бумагите, пръснати върху писалището. Сметка за телефон, чиито цифри не ми говорят нищо, няколко писма от градския съвет на Съдърланд, талон от билет за ферибота „Каледониън Макбрейн“ до Айслей, няколко писма от компании, които ползват летните лагери на Бойд. Подминавам компютъра, подозирайки, че той ще разбере за всеки опит да проникна в съдържанието на файловете. Вместо това вдигам слушалката и набирам 1471, за да разбера откъде е дошло последното обаждане. Отсреща обаче ме уведомяват, че не разполагат със съответния номер.

Част от лавиците са заети с книги. Всички без изключение исторически, романи няма. Над миниуредбата са подредени двадесетина диска. Всичките са с класическа музика. Над тях има два реда папки с машинки, всяка от които е с етикет. В тях се съхраняват стари сметки, някои от които са на повече от десет години. Над съседната лавица блестят два малки сребърни самовара. Под тях са окачени няколко фотографии в рамки — Бойд в пълно бойно облекло на фона на димяща вана, трима непознати бойци, бащински гушнали автоматите си, отново Бойд — по-млад и с по-дълга коса — на фона на Манхатън. Снимката явно е направена на покрива на Емпайър Стейт Билдинг. Портрет на жена с пусната върху раменете светлокестенява коса, сиви очи, чипо носле и тънки устни. Вземам я в ръце. Рейчъл.

Има и други нейни снимки. На някои от тях е с Бойд, на други — сама. На тези, на които го има и него, забелязвам, че това съвсем не е мъжът, когото познавам. Там е един друг Бойд — винаги готов да се усмихне, без пустота в очите. Изглежда жив и топъл, но най-вече щастлив. И изобщо не прилича на Бойд.