Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Замълча и вдигна глава. Палмър я гледаше втренчено и сякаш беше спрял да диша.

— Затова когато ме питате какво съм почувствала, аз казвам, че съм се почувствала претъркана. Запишете си го в шибания бележник! Покрай всички останали глупости, които трябваше да издрънкам, това също ще помогне на Александър да чуе това, което иска.

— Виж какво, Стеф…

— Стеф ли?! — яростно изфуча тя. — Казвате го така, сякаш се познаваме от години!

— Опитвам се да се държа приятелски, нищо повече.

— Не си губете времето. И моето също…

— Не е нужно да се държим враждебно…

— Защо ми задавате всички тези въпроси? — окончателно побесня Стефани. — Какво си въобразявате, че ще научите от моите отговори?

— Става въпрос за една рутинна преценка — смутено отмести очи Палмър.

Стефани се усмихна и това беше достатъчно. И двамата разбраха, че лъжата просто не минава.

— Питал ли сте се някога какво изпитва човек, когато убива друг човек? — тихо попита тя. — В смисъл на психолог или какъвто сте там… Предполагам, че сте мислил по този въпрос. От професионална гледна точка.

Палмър се чудеше какво да отговори.

— Да погледнеш жертвата в очите, като и двамата сте наясно какво следва… А после да натиснеш спусъка… Или да забиеш ножа до дръжката и да усетиш как горещата кръв блика от раната и облива пръстите ти… Ако желаете, аз мога да ви обясня тези неща, при това до най-големи подробности. Но това няма да означава нищо, просто защото не аз съм тази, която може да ви предаде подобни неща. Същото и с отговорите на въпросите, които ми задавате. Те няма да ви разкрият нищо за мен. Вие сте теоретик, а аз съм реалност. Никога няма да разберете каква е разликата между нас.

Стефани скочи на крака и започна да обикаля около масата, постепенно стеснявайки кръговете.

— Я се погледнете! Облечен сте небрежно, вероятно защото си въобразявате, че така по-лесно ще преодолеете всичко онова, което ни разделя. Прочел сте досието ми, след което сте решил, че трябва и да ми хвърлите едно око, нали? Специално за мен ли си направихте тая прическа?

Мълчанието беше знак на потвърждение. Тя спря на място, облегна се на масата и кръстоса крака почти под носа му. Едва сега усети леденото спокойствие, което беше предвестник на пълния контрол. Палмър беше пребледнял като сняг.

— Намираш се в зона на бойни действия — прошепна тя. — Криеш се сред купчина трупове. Гледаш как войници от редовната армия изнасилват младо момиче, след което му отрязват главата. И през цялото време се заливат от смях — тези доскорошни хлебари, учители и фермери. Станеш ли веднъж свидетел на подобно нещо, то остава в паметта ти завинаги, като татуировка върху кожата… Остава само един въпрос: как съумяваш да се справиш с него?

Очите му са сиви, отбеляза тя. И немигащи.

— Вие сте психиатър, трябва да знаете.

Той поклати глава.

— Точно така. И аз не знам. Човек просто се справя… Докато дойде моментът, в който вече не може да го прави… — Обърна му гръб и добави: — Не приемайте нещата лично, защото грешката не е ваша. Но искам да ви кажа, че повече няма да отговарям на патетичните ви въпроси. А на Александър можете да кажете каквото ви хрумне. На мен изобщо не ми пука…

Можеш да си създадеш дом, можеш да си изградиш живот, но никога не създавай нещо, което да не можеш да напуснеш за една секунда.

Човекът, родил тази сентенция, е Иън Бойд — един заклет самотник, издялан сякаш от съдърландски гранит. Миналото на този човек е свързано с военните. Детайлите на това минало са затворени в папки, които в даден момент изчезват. И днес кариерата му е покрита с дълбоко мълчание. Той повече от всеки друг е отговорен за преобразяването на Стефани Патрик в Петра Ройтер. Той я беше учил да оцелява в екстремални условия, беше й показвал как да убива и да не изпитва нищо. Под негово ръководство тя беше станала по-силна, по-бърза и по-годна за специални операции — нещо, което никога не бе вярвала, че може да се случи. По време на уроците Бойд се държеше грубо и дори жестоко. Самите уроци бяха отвратителни и понякога брутални. А Стефани се оказа изключителна ученичка.

Зърна го през прозореца на вагона, докато влакът намаляваше ход и спираше на гара Леърг. Беше мъж с едър кокал, но стегнат и строен. Стоеше облегнат на един ланд ровър със скръстени пред гърдите ръце, а вятърът развяваше къдриците на гъстата му руса коса. Носеше изтъркани джинси, ловджийски ботуши и тъмнозелена фланелка.