Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Той показа ли с нещо, че познава белгиеца?

— Показа го по начина, по който разговаряше с него. Останах с впечатлението, че Класен не иска да го виждат с Марко.

— Мислиш ли, че Марко му е предал информацията?

— Какво имаш предвид?

— Паркът „Бамби“ беше само място на срещата или и Марко беше участник в нея?

— Съмнявам се — поклати глава след кратък размисъл Стефани. — Искам да кажа, че Класен беше само посредник. Ако Марко беше замесен, той щеше да предаде информацията директно на мен. Тоест, нямаше да има нужда от Класен.

— Но въпреки това е станало ясно, че двамата се познават. Това предполага предишни операции. Които може би включват и други членове на фамилията.

— И аз си го помислих.

— И какво стана после?

— Двамата с Класен се върнахме с колата в Белград и той ми предостави информацията.

— Която беше?

— Къде да получа оръжията, къде да се срещна с втория стрелец, каква е програмата на Аркан.

— Защо избра „Интерконтинентал“?

— Защото е едно приятно и открито място, което винаги е пълно с готови да се паникьосат хора.

— Ти ли уби бодигарда Момчило Мандич?

— Не. Моята цел беше Аркан. Вторият стрелец имаше грижа за прикритието. И за всички останали.

— Доколкото си спомням, имаше заподозрени и дори арестувани. Мъж на име Душан Гаврич, който беше ранен…

— Това, че са стреляли по него, не означава, че е виновен, а само че не е имал късмет. Или е проявил небрежност. Казвайки това, аз веднага ще добавя, че не бих искала да съм на негово място веднага след ареста.

— Името на Петра се свързва и с други убийства в региона. Какво ще кажеш за Павел Булатович?

— Не.

Но Стефани помнеше всички детайли. Министърът на отбраната на Югославия обядваше в белградския ресторант „Рад“ — заведение, което се намираше до един стадион. Стрелецът беше пуснал три дълги откоса от своя калашников направо през витрината, след това беше прекосил ресторанта, за да изчезне през футболния терен. Това се случи толкова скоро след убийството на Аркан, че Стефани се запита дали двете не бяха поръчани от един и същ човек.

— Какво ще кажеш за Дарко Асанин?

Беше чувала това име. Принадлежеше на някакъв белградски рецидивист.

— Не.

— Някой друг от тази част на света, за когото би трябвало да зная?

На лицето на Стефани се появи хладна усмивка:

— Защо? Не ти ли стига Аркан?

Не мога да понасям метрото. Вечерта е зловонна и гадна. Бизнесмени се потят в загубили форма костюми. Минавам под моста Хънгърфорд и тръгвам към Уестминстър покрай Виктория Ембанкмънт и Министерството на отбраната. Грохотът на трафика и самолетите в небето постепенно намалява, същото важи и за човешката глъч. В душата ми е тъмно и студено. Откритите пространства се превръщат в четири стени, изведнъж се озовавам в тясната стаичка на малък хотел. Леглото е тясно, с тънък дюшек. Обзавеждането се изчерпва с един дървен стол, натикан между бюфета и скрина.

Лежа на леглото и гледам в тавана. Студено ми е, едновременно с това се потя. Изглеждам така, сякаш искам да кажа нещо, но няма кой да ме чуе. Не усещам кога се напикавам и подмокрям тънкия дюшек. Раздвижвам се едва когато ми става лошо и всеки момент ще повърна. Но реакцията ми е твърде бавна. Падам на колене и изсипвам на пода съдържанието на стомаха си. Гърбът ми се тресе. Когато най-сетне свършвам, тялото ми се претърколва на една страна и се свива на кълбо. Не знам колко време съм останала в тази поза.

20 януари 2000 година. Билбао. Пет дни след Белград и след Аркан. Три дни, откакто съм пристигнала в Билбао и съм се регистрирала в тази тъмна дупка. Предполагаше се, че ще остана тук само тридесет и шест часа. Нещата бяха прости и ясни: получавам пакета в пощата, използвам новата си самоличност само за пътуване до Рабат, след което я унищожавам. В Мароко ползвам цяла седмица почивка под името Делфин Лафонт — същото, което съм използвала на влизане в тази страна десет дни по-рано. След което се връщам в Париж, както е планирано. Просто и клинично до съвършенство, съвсем в стила на Петра.

В началото ме обзе страхотна летаргия. Мускулите ми се наляха с олово, кръвта ми застина. Представям си я как се съсирва и почернява. Заедно с тази представа идва и чувството на ужас, което пълзи у мен и ме задушава. Цели две години и половина съм функционирала без капчица страх. Гонейки механичното съвършенство, аз съм превръщала безпокойството в предпазливост, болката в наказание. Исках да не изпитвам нищо, независимо от това, което върша. Исках да го върша с безкомпромисна ефикасност. Бях сигурна, че съм елиминирала съмнението и риска от живота на Петра Ройтер.