Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Това не те ли притесняваше?

— Не особено. Знаех, че и той ще загуби пари, ако позволи нещо да ми се случи. А Стърн мрази да губи пари.

— Не сме ли всички така?

Тя се изненада от тона му, но замълча.

— Знаеш за какво говоря, нали?

Знаеше, при това прекрасно. Но въпреки това отговори отрицателно.

— Един милион и осемдесет хиляди долара, плюс-минус някакви дребни суми за разноски.

— Тези пари си ги спечелих! — твърдо отвърна Стефани.

— Но те са наши.

— Не, те са на Петра.

— А Петра беше наша собственост.

— Петра не беше ничия собственост. Нито тогава, нито днес.

Кръвта започна да се оттича от лицето на Александър.

— Ти ще върнеш тези пари! — просъска той.

— Готов ли си да се обзаложим? — хладно го изгледа тя.

— Петра беше наше творение. Ти играеше една роля, нищо повече.

— А какво ще кажеш за нещата след Малта?

— Говорим за пари, спечелени преди Малта — поправи я той.

— Знаеш ли какво? — изправи се тя. — Пет пари не давам дали говорим за период преди Малта или след Малта! Аз бях Петра. И винаги съм била Петра. Ако искаш тези пари обратно, ще трябва да ме дадеш под съд!

Първата седмица е най-тежката. Сутрин си говорим в кабинета му, но понякога използваме залата за конференции или офис, който виждам за пръв път. Винаги сме само двамата. От време на време той си записва нещо в бележника, като се пази да не го видя. На обяд правим почивка — обикновено един час, след което продължаваме до пет или шест. Толкова много време в неговата компания ми докарва нещо като клаустрофобия.

Отначало въпросите са общи, а той се стреми да подреди в хронологичен ред всички събития след Малта. На мен ми е все едно. Започвам да лъжа по-късно, когато въпросите му стават по-специфични, насочени към детайла. Не през цялото време, а само когато трябва. Хвърлям му по някой оглозган кокал, за да има с какво да се занимава, но го държа далеч от своята плът и кръв.

— Губиш си времето — обявих аз на петата сутрин. — Нямаш никаква представа дали ти казвам истината.

— Ще разбера, повярвай ми.

— Само ако аз ти позволя.

Което от време на време и правя. Има изключения въпреки инстинктивния ми стремеж да не му давам нищо. Искам да го накарам да разбере, че онази Петра, в която се бях превърнала, беше много по-добра от тази, която бе създадена в Маджента Хаус. Докато му описвам как съм се промъкнала във вилата крепост на Марио Гусман над Оаксака и тихо отнемам живота на мексиканския наркобарон, в гласа ми потрепва нескрита гордост. Александър се прави, че не забелязва нищо. А аз с удоволствие му описвам как съм живяла почти цяла седмица в една канализационна шахта в Грозни, преди да пусна един-единствен снайперски точен куршум в челото на руския генерал Владимир Тимошенко.

Би трябвало да се засрамя от описанието на такива неща, но не изпитвам нищо подобно. Докато му ги разказвам — само на него — аз изпитвам удоволствие. Това се дължи на извратеното влияние, което този човек упражнява над мен.

В края на всеки работен ден аз правя опит да оставя гнева си под покрива на Маджента Хаус, но това е почти невъзможно. Следват едночасово пътуване с метрото в най-натоварените часове, покупка на нещо за ядене във „Уейтроуз“, вечер пред телевизора и нощ на неспокоен сън. Липсва ми Лорен, липсва ми кучешкият лай, който долита от долината. Липсва ми жуженето на цикадите, лавандуловия аромат, чашата вино на терасата.

В петък следобед Александър пита:

— Всичките ти финансови дела са били поети от Стърн, нали?

— Той е информационен брокер, а не мой счетоводител или банкер — отвръщам аз.

— Но е преговарял от твое име?

— Да.

— Колко пари си направила с негова помощ?

— Това не е твоя работа.

— Сега го правя моя работа.

Свивам рамене и отговарям:

— Много повече, отколкото съм получила от теб.

Александър изглежда абсолютно бесен.

— Много повече! — повтарям аз и на лицето ми се появява лукава усмивка.

Навлизаме във втората седмица. Аз съм тъжна и мълчалива, но от време на времеви готова за битка. Караме се по няколко пъти на ден. В хода на този процес изплуват най-нелицеприятните запаси от думи в речника ми. В четвъртък следобед водим поредната разгорещена битка, изправени в средата на кабинета му. В един момент аз се обръщам и излитам навън, затръшвайки вратата след себе си. Не намалявам ход, преди да съм напуснала сградата. Роузи Шодхъри ме настига чак на входа на парка Виктория Ембанкмънт.