Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Но сега, просната на пода и обляна в пот, с препълнена от емоции душа, аз знам, че съм се пречупила. В продължение на два дни не мога нито да ям, нито да пия. Организмът ми отказва да приеме каквото и да било. А също и душата ми. Усещам, че в известен смисъл се отказвам от самата себе си. Но ако разглеждаме нещата в друга светлина, аз отказвам да приема един неканен гост.

По-късно си казах, че сега е моментът да престана да бъда Петра Ройтер. Но ако искам да бъда честна трябва да призная, че тялото ми вече е направило своя избор. Две години и половина като Петра са ме отровили здравата.

Тя не позна стаята, която сега беше собственост на минна компания „Турман“. През прозореца се виждаше монументалния корпус на Аделфи Билдинг, която се издигаше от другата страна на Робърт стрийт. Една от стените на офиса беше покрита с две огромни карти — едната на Бразилия, другата на Монголия. Малки полета от тях бяха защриховани със синьо, червено и черно мастило, до всяко от тях беше закарфичено листче с точната площ, измерена в хектари. На бюрото имаше бразилско знаме от хартия, което стърчеше от чаша с надпис „Ordem е Progresso“. Стената до прозореца беше украсена с рамкирани фотографии. Миньори с каски пред входа на галерията, мъже по къси ръкави на фона на девствена гора, отвъд която се издигат кафеникави пушеци.

Вратата се отвори. В рамката се появи кокалест мъж със синя фланелка „Найки“ и панталони в защитен цвят. Светлокестенявата му коса беше подстригана късо. Носеше очила с матови рамки от пластмаса. Стъклата им бяха слабо оцветени.

— Здрасти, Стеф. Извинявай, че те накарах да чакаш.

Стефани замръзна на мястото си. Опитите за фамилиарничене от страна на непознати винаги й действаха така. Акцентът на кльощавия не беше много ясен, но май беше ланкастърски. Той й протегна ръка и се представи:

— Мартин Палмър.

Според Стефани той не изглеждаше по-възрастен от нея, което — ако не се брои Роузи Шодхъри — го правеше най-младият човек, с когото се беше срещала в Маджента Хаус. На лявото рамо на Палмър небрежно висеше сива найлонова торба. Той я смъкна оттам и зае място на въртящия се стол зад бюрото, предоставяйки на Стефани пластмасовия му събрат насреща. Измъкна молив и бележник, след което се извини, че не може да й предложи кафе.

— Никога не съм ви виждала тук — промълви Стефани.

— Нов съм, затова — отвърна той и на лицето му се появи съзаклятническа усмивка, на която тя не отговори. — Трябва да ви задам няколко рутинни въпроса.

— Какви по-точно?

— Предимно лични. Имате ли нещо против?

— Вие да не сте психолог?

— Нещо такова.

— Изглеждате нервен…

— Не, не съм.

— Не казвам, че сте нервен. Казвам, че изглеждате така.

Сега беше негов ред да изпита притеснение.

— Имате ли нещо против, ако започнем?

Балансът беше променен.

— Нямам, разбира се — сви рамене Стефани. — Какво искате да знаете?

— Ами, чакайте да видим… Идвате тук вече три седмици, нали така?

— Три седмици плюс два дни — уточни Стефани.

— За разпити?

— Не бих казала…

Един войник и каза преди време, че разпитите са вид терапия. Помагали му да си подреди мислите и да види какво му остава да свърши. Особено когато ставало въпрос за активна оперативна дейност под прикритие. Всяка мисия била интензивно анализирана — какво е било извършено погрешно, какво не се е получило. Извличали се поуки за бъдещето. Част от разпитите били технически, други — персонални. В края на процеса той неизменно се чувствал изтощен, но спокоен. Знаел, че нищо не е останало без внимание, действията му били анализирани до последния детайл. Всичко това, независимо от усилията, които изисквало, му помагало да се чувства по-добре екипиран за справяне със спомените.

Стефани разбра какво изпитва, но не се чувстваше по същия начин. Защото, както войникът с основание беше посочил, вярата в терапевта е от решаващо значение за успеха на терапията. А през изминалите три седмици се беше получило обратното — колкото по-настоятелен ставаше Александър, толкова по-наранена се чувстваше тя и реагираше по съответния начин — от тъпо мълчание до открита враждебност. И изобщо не можеше да се спре…

Палмър си отбеляза нещо в бележника.

— Какво правите, когато не сте тук?

— Какво точно имате предвид?

— Ами вечер, да речем…

— Стоя си в апартамента. Пътьом си купувам нещо за ядене, после си го приготвям и сядам пред телевизора. Понякога предпочитам да чета…