Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Приближава се към мен като към куче, което хапе.

— Стефани?

Аз продължавам да крача, но вече знам, че няма къде да отида.

— Какво?

— Добре ли си?

— На теб пък какво ти пука?

— Хей, хей…

— Какво е това? Старият номер с доброто ченге и лошото ченге? Нима ще се опиташ да ме омотаеш със сладки приказки, а след това ще хукнеш да му докладваш какво съм казала?

— Това ли си мислиш?

Не е това.

— Но ти работиш там, нали? — сменям тона аз. — Работиш за него…

Тя изглежда само разочарована.

— Мислех, че по-добре ме познаваш…

Аз пълня дробовете си с въздух и бавно го изпускам обратно.

— За бога, Роузи…

— Няма нищо, няма нищо.

Слагам ръка над очите си.

— Не, не, извинявай…

През уикенда решавам да преобърна апартамента наопаки. Предпочитам да е гол, а не подреден според нечий чужд вкус. Свалям картините от стените и ги смъквам в мазето. Изваждам снимките от рамките и ги изхвърлям в коша. Ровя из компактдисковете да видя дали си струва да запазя нещо. Оказва се, че колекцията е отчайващо посредствена: Майкъл Болтън, Марая Кери, Уитни Хюстън, Елтън Джон. В нея трудно може да се открие някоя наистина добра песен. Отказвам се от всичките тридесет и четири албума на рафта.

Отделям един час от съботния следобед на книжарница „Даунт“, която се намира на Мерилибоун стрийт. Купувам няколко книги с меки корици, които отговарят на вкуса ми. В неделя следобед купувам дузина компактдискове в „Тауър Рекърдс“ на Пикадили Съркъс, сред които са два албума на „Гарбидж“ и „Да почувстваш планината“ от Голдфрап. Надвечер отивам на кино. Гледам „Момчета чудо“ в кинотеатър „Принц Чарлс“ на Честър Скуеър. След края на прожекцията отново се нареждам пред касата и си купувам билет за следващата: Клуб за социални контакти „Буена Виста“.

Сряда следобед. Болестотворната сутрешна влага е отстъпила място на дъжда. Седяха в кабинета на Александър. Два от прозорците бяха отворени. Пороят поглъщаше звуците на обичайния трафик по Ембанкмънт.

Александър запали един ротманс:

— Разкажи ми за Аркан.

Аркан и неговите „тигри“.

— Какво за него? — попита Стефани и усети как кожата на ръцете й настръхва.

— Носи се слух, че Петра Ройтер го е убила.

— Никога не съм чела за такова нещо.

— Не го пише във вестниците.

Стефани се облегна назад на стола си.

— Аркан беше куче, а не тигър. И умря като куче. Беше очистен, а не убит.

— Ти ли го направи?

Стефани затвори очи. Беше 15 януари 2000 година. Аркан или Желко Разнятович — както се казваше в действителност — пресича фоайето на белградския хотел „Интерконтинентал“. За частица от секундата погледите им се срещат. За него тази частица е последната в живота му. Тя е въоръжена с „Хеклер & Кох“ и се цели в главата, тъй като източниците на Стърн предупреждават, че Аркан ще носи бронирана жилетка. Което впоследствие се оказва истина. Три от куршумите, които изстрелва, попадат в целта.

— Очевидци твърдят, че убийците са били двама. Кой е другият?

— Няма значение. Той е мъртъв.

Стефани забеляза нещо странно в реакцията на Александър. Изненада ли беше това? Или просто отвращение или смайване? Не успя да го определи.

— Поръчката дойде чрез Стърн, така ли? — попита той.

— Да.

— Без да изяснява самоличността на клиента?

— В началото, да — кимна Стефани. — Стърн нарече поръчката вътрешна работа.

— Как го изтълкува ти?

— Слободан Милошевич!

Александър се замисли за миг, после кимна.

— Съгласен съм. Предполагам, че никога не си виждала Милошевич, нали?

— Не, но съм се срещала с кретена Марко, който му се пада син.

— Как стана това?

— Стърн организира среща с един посредник. Аз напуснах Белград и заминах за Пожаревац.

— Родният град на Милошевич?

Стефани кимна.

— С посредника — белгиец на име Марсел Класен — се срещнах в парка „Бамби“. Представлява нещо като увеселително градче, построено от Марко Милошевич, но е много гадно.

— И той беше там, така ли?

— Да. Заедно с Малиция Гаич.

— Коя е тя?

— Приятелката му. Има дете от него.

— Ти знаеше ли за някакви нейни връзки?

— Само за една — с някакъв пластичен хирург, който явно си падаше по големите цици.

— А какво ще кажеш за Марко?

— Правеше се на бизнесмен.

— Но ти беше на друго мнение, така ли?

— Бях на мнение, че той е едно огромно слонско лайно. Прическата му беше като на тъпите рокери — нещо като спици, намазани с брилянтин. Носеше дрехи в стил Томи Хилфигер.