Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Александър протегна ръка и кадрите на мониторите се сменяха. Върху мокрите плочи лежаха две тела, и двете по очи. Едното препречваше целия тротоар, а другото се беше сгърчило в близост до бордюра. Кръвта изглеждаше черна. Макар и заковала очи в екраните, Стефани ясно усети изпитателния поглед на Александър.

— В труповете не са открити никакви дискове — тихо продължи той. — Никой не си спомня убиецът да е ровил в джобовете им. Възможно е дискът да е била прибран по-късно, възможно е и обратното — да е бил взет още преди стрелбата, най-вероятно вътре в бирарията. Единственото нещо, което знаем със сигурност, е, че в момента този диск се намира в ръцете на Джордж Салиби.

— Никога не съм чувала за него.

— Ливански банкер. Живее в Ню Йорк, основател е на „Фърст Интерконтинентал“.

— По какъв начин се вписва в картинката?

— По начина, по който може да се впише във всичко, в което пожелае: парите. Един господ знае как точно се е сдобил с този диск, но можеш да бъдеш сигурна, че ще го използва.

— Как?

— Ще го предложи на търг или ще го използва като средство за натиск. И при двете възможности дискът вече се е превърнал в разменна монета. А това е ситуация, която ние не можем да толерираме.

— Салиби ли е мишената?

— Не. Мишената е дискът. Но ако Салиби се изпречи на пътя ни… Е, ще приемем, че в такъв случай проблемът си е негов.

— Значи това е задачата, така ли? Дискът.

Лицето на Александър видимо потъмня.

— Убийството на Джеймс Маршал не може да остане ненаказано.

— Това ми звучи като цитат от Вехтия завет.

— Тук не става въпрос за отмъщение, а за послание от наша страна — поклати глава Александър. — Освен това стои и проблемът с Коба. Ние не знаем дали пратката на Клепер е била предназначена за Великобритания, или е минавала транзит. И поради това сме принудени да допуснем най-лошото. В тази светлина сме длъжни да разберем кой е Коба, кого снабдява и в каква посока искат да насочат удара си.

— А след това?

— Докато е жив, Коба представлява заплаха. Проблемът е там, че лесно ще намерим някой Коба, но на нас ни трябва истинският Коба.

— Не те разбирам…

— Дублирането на прякорите е нещо като традиция сред руските престъпници. Оригиналният Коба е грузински обирджия, който защитавал бедните и преследвал потисниците им. Нещо като кавказки Робин Худ. Легендата има голяма притегателна сила и по тази причина мнозина днешни престъпници наричат себе си Коба. Дори Сталин си е падал по това име, докато е обирал грузинските банки в началото на XX век.

— Значи нямаш представа кого точно търсите, така ли?

— Напротив. Сведохме нашите Коба до двама, от които единият ще отпадне за времето, през което ти се подготвяш.

— А ако не стане така?

— Тогава ще прибегнем до резервния вариант, който винаги е стопроцентово сигурен.

— И двамата?

— Няма друг начин да бъдем сигурни, нали?

— Умно.

— Повярвай ми, светът няма да плаче за никой от тях — усмихна се Александър.

— И това е достатъчно като оправдание, така ли?

— Ако си спестиш демонстрациите на съвест, веднага ще видиш, че така е най-добре.

Стефани сви рамене, неспособна да намери достатъчно аргументи за спор.

— Възможно ли е Маршал и Рогачов да са станали жертва именно на Коба? — попита тя.

— Не знам — угрижено я погледна Александър. — Ти ми кажи…

— Какво значи това?

Той отново погледна към изображенията на мъртвите мъже на мониторите.

— Убиецът е бил един — промърмори. — Вкарал е по два куршума на всяка от жертвите. Никоя от тях не е имала време да реагира. После настъпва паника и убиецът с лекота се измъква. Има очевидци, но показанията им варират в широки граници. В момента на стрелбата е валяло като из ведро, следобедът е бил доста мрачен. Убиецът е бил облечен в черно, сиво или тъмносиньо яке с качулка, която е скривала лицето му. Вероятно анорак. А може би е използвал и чадър като допълнително прикритие. Във физическо отношение не разполагаме с почти нищо. Слаб и стегнат мъж, висок някъде между метър и седемдесет и пет — метър и осемдесет. Да речем метър и седемдесет и седем… Казано с други думи — някъде колкото теб.

Осветлението в заседателната зала беше почти изцяло изключено, част от лицето му тънеше в сянка. Синкавата светлина от мониторите се отразяваше в бялото на очите му.

— Може да е бил мъж, но може да е бил и жена… — Очите на Александър бяха заковани в лицето й. — Нещо да ти звучи познато?

— Нима допускаш, че аз имам нещо общо с всичко това?! — погледна го с недоверие Стефани.