Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Съжалявам, госпожо, но…

— Я зарежете това „госпожо“!

— Ние нямаме човек с това име тук и…

— Кажете му, че Стефани Патрик е тук!

Рецепцията беше такава, каквато я помнеше. На стената вдясно от нея висеше дъска от полирано дърво, на която бяха изписани имената на всички компании в сградата. Част от тях бяха действителни, други не. А отношенията им с Маджента Хаус бяха толкова объркани и сложни, колкото лабиринтът от коридори и стълбища, с които беше опасана сградата. Помнеше имената на няколко от тях — например на „Галбрейт Шипинг (Ю Кей)“ и „Труро Пасифик“, но видя и нови — „Галилео Рисорсис“, „УБ Армстронг Инвестмънтс“, „Панатекс ООД“. Жена с отегчен вид седеше пред монитора на поне десетгодишен компютърен терминал, играеше „хартс“ и пушеше цигара. Годините й си личаха въпреки дебелите пластове грим — така, както си личаха и годините на охранителната камера над входа, на износения килим и избелелите тапети на стената, които някога са били на синьо-сиви ивици. Всичко това беше част от фасадата, зад която се криеше Маджента Хаус. Стефани знаеше, че в лампите над картините са монтирани миникамери, че старинната на вид входна врата всъщност е блиндирана и може да издържи на нападение с гранати, че старата брантия зад компютъра държи под тезгяха си зареден глок, който е готова да използва всеки момент.

Жената проговори с изкривена уста, без да махне димящата цигара:

— По коридора, след това по стълбите и…

— Знам пътя.

Маргарет Хорнби, секретарката на Александър, не беше зад бюрото си. Стефани отвори вратата и го видя изправен до прозореца.

— Не си ли чувала, че се чука, преди да влезеш? — намръщено я изгледа той.

— Нито съм чувала, нито ми пука! — отсече тя.

— Стига, Стефани. Вече си твърде стара, за да играеш ролята на пубер бунтовник.

— Но твърде млада, за да се оттегля, нали?

Нищо не се беше променило. Лавиците на противоположните стени все така се огъваха под тежестта на книги с кожени подвързии, диванът „Честърфийлд“ изглеждаше все така удобен върху излъскания паркет, покрит с дебел персийски килим. В ъгъла си стоеше старинният италиански глобус. Тя още помнеше как се беше разочаровала, когато разбра, че във вътрешността му не се крие барчето на колелца, което беше очаквала да види.

— Какво ти е на ръката? — попита Александър.

— Порязах се.

Той се въздържа от коментар и бавно се отдръпна от прозореца. В поведението му на собствен терен се долавяше странна предпазливост.

— Взела си правилното решение…

— Все някога трябваше да се случи — сви рамене тя.

Той плъзна един плик по гладката повърхност на писалището. Тя го взе и напипа някакви ключове. На външната му страна беше изписан адрес.

— Там ще отседнеш — каза Александър. — Обзаведен апартамент под наем. Започваме в понеделник сутринта, точно в девет. Дотогава би трябвало да свикнеш, тъй като целият уикенд е на твое разположение…

В усмивката на Стефани нямаше топлина.

— Това ще ми отнеме доста повече време от един уикенд — отвърна тя. — Най-вероятно години…

Двустайният апартамент се намираше на последния от петте етажа на викторианска сграда с тухлена фасада, издигаща се на Бълстроуд стрийт, съвсем близо до пресечката с Мерилибоун Хай. Комуналният вход беше мръсен, от пощенските кутии стърчаха забравени рекламни листовки. Колкото по-нависоко се изкачваше човек, толкова по-тясно и по-тъмно ставаше стълбището. Ключалките на входната врата бяха сменени. Стефани свали раницата си в хола и побърза да отвори прозорците с напразната надежда, че ще я лъхне освежаващ ветрец.

Подовете бяха покрити с пресовани плоскости от морска трева, изключение правеха кухнята и банята, облицовани с теракота. Стените бяха боядисани с бял латекс, а на прозорците имаше щори, а не пердета. Завъртя крана в банята, за да провери дали има топла вода. Имаше. Големият метализиран хладилник в кухнята беше хладен, но празен. Същото беше състоянието и на кухненските шкафове, ако не се брои буркан с мармалад и половин пакет едър ориз за ризото. В основната спалня имаше ниско двойно легло с твърд като камък матрак, а срещу него — тесен скрин, боядисан в призрачно бяло.

В хола имаше телевизор, диван от черна кожа и кръгла масичка с плот от дебело стъкло. На лавиците бяха подредени книги с меки корици и компактдискове, стената насреща беше украсена с черно-бели фотографии в рамки, главно на известни в миналото манекенки. Апартаментът е определено мъжки, заключи Стефани. Но дали някога е бил обитаван от истински мъж? Над камината във викториански стил имаше други рамкирани снимки. Тя взе една от тях. Красиво момиче с дълга, светлокестенява коса и сладка усмивка. Стефани я обърна и ловко освободи рамката. Оказа се, че снимката е изрязана от илюстровано списание. Прегледа и книгите. Бяха съвсем нови, без нито една прегъвка или друга следа от четене.