Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Най-много от всичко искаше да спре да бяга. На това я научи животът, който си беше изградила във фермата. В крайна сметка така и не разбра къде й е предопределено да се установи. Но това нямаше значение. Имаше значение актът, а не мястото. Да изостави тази мечта, означаваше, че Александър печели. Това беше застрахователната му полица, затова беше дошъл без оръжие. Не беше предложил за гаранция собствената си дума, защото знаеше, че тя ще я отхвърли. Между тях никога не беше съществувало доверие. Но рискът може би беше едно добро знамение…

По залез-слънце краката й бяха изранени, кожата — изгоряла от слънцето, съзнанието — изпепелено.

Край на преструвките. Спомените изплуваха отново. През нощта не успя да мигне. Страхът, отвращението и гневът й пречеха да заспи. По-късно, вече на разсъмване, имаше моменти, в които почти успяваше да се убеди, че няма да е толкова лошо. Това е само една задача. Веднага обаче си даваше сметка, че това не е истина. Осемнадесет месеца истински живот си казваха думата. Никакви усилия не можеха да й върнат някогашното предимство. Но тя въпреки това беше щастлива, тъй като слабостта я правеше човек — съвсем като другите.

Маджента Хаус. Несъществуваща организация, която ръководи несъществуващи хора. Една иронична рожба на модерното време. Дори във времето на тоталната откритост пак трябва да има някой, който да се погрижи за плъховете в канала.

Не зная на колко убийци дърпа конците Маджента Хаус — четири-пет, а може би и шест. Но зная, че аз съм най-уникалната между тях. Всички те са били обучавани на изкуството да убиват, докато аз умея и нещо повече. Оперирайки под името Петра Ройтер — германска студентка, която преминава през протестите и стига до тероризма — аз бях обучавана на инфилтрация, съблазняване, лъжи, подслушване, кражби и убийства. Научих се как да издържам на болка и как да причинявам такава.

Вече четири години, откакто изчезнах. Оттогава насам непрекъснато бягам — първо като Петра, а след това и под истинската си самоличност. Дори днес, след повече от година пребиваване тук, аз все още бягам. Офертата на Александър ми дава шанс най-сетне да спра. На хартия изборът изглежда лесен. Изпълнението на една-единствена задача срещу бъдещето, към което се стремя. Но аз се промених, особено след като престанах да бъда Петра. Мисля, че започвам да се превръщам в това, което би трябвало да бъде Стефани Патрик — трудна за общуване себична кучка, която обаче не е убиец. За разлика от Петра, която никога не е била нещо друго…

Улавям се, че мисля за хора като Жан-Марк Хутенс, Ли Чинг Хай, Джон Пелтор, Звонимир Вуйович, Естебан Гарсия. Подобно на Петра Ройтер, всички те също са имена без лица. Питам се, какво ли правят в този момент, независимо в колко точки на света са разпръснати. Професията на Петра никога не е била широко разпространена. Разбира се, човек може да наеме убиец почти на всеки ъгъл из опасните квартали на големите градове. Самообразовани убийци индивидуалисти могат да бъдат открити сравнително лесно на Балканите и в Близкия изток, където буквално гъмжи от ентусиазирани аматьори. Но ние, елитните изпълнители, наброяваме най-много дузина. Имаме различно минало и начин на подготовка, но сме обединени от качеството на услугите, които предлагаме.

Едно време си представях как се срещам с останалите членове на клуба. Представях си как сме седнали на голяма маса в скъп ресторант, как си разменяме тайни и различни тънкости на професията, как имената се сдобиват с лица, как правим оценка на конкуренцията. От време на време до мен достигат някакви слухове. Най-често от Стърн, информационният брокер, който подхвърля по някоя хапчица с надеждата, че ще платя за нещо по-сочно. Така например научих, че бившият морски пехотинец Джон Пелтор е отговорен за колата бомба в Куала Лумпур, която уби индонезийския посланик миналата година. И че Ли Чинг Хай е физическият убиец на Алфред Рийд — основател на медийната групировка „Рийд“, през май 1999 година в Мумбай. Според Стърн това е станало благодарение на изключителен изстрел в главата от петстотин метра разстояние, въпреки силен и постоянно променящ посоката си вятър.

Когато бях Петра Ройтер, не ме тревожеха грижите на Стефани Патрик. Нито пък проблемите, произтичащи от професията ми. Не мислех за морала, а за ефикасността. Не мислех и за жертвата, просто защото тя беше мъртва в момента, в който ми се отправеше съответната оферта. Дори да я откажех, друг щеше да я приеме. Когато хващах лицето на жертвата си в кръстчето на мерника или се изправях очи в очи с нея, аз никога не виждах човека срещу себе си. Никога не мислех и за парите, които щях да получа. Тези мисли идваха на по-късен етап. Вместо това си мислех… Добре, ще го кажа… Питах се дали някой от другите би се справил по-добре от мен?