Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Не вярвам да си виждала Филип — промърмори Александър. — Когато видя снаха си за последен път, тя беше бременна с него. Ние стояхме на пътя срещу гробището Фалстоун и наблюдавахме как семейството ти те погребва след онази фатална автомобилна катастрофа. Помниш ли?

Стефани не обърна внимание на мрачната му ирония. Пет от снимките бяха направени на морския бряг. Бамбърг или може би Сийхаусис. Там бяха плажовете, на които родителите на Стефани ги водеха като деца. Кристофър и Джейн също ги харесваха, предавайки тези чувства и на децата си. На една от снимките Джеймс и Поли тичаха през разпенената вода, която стигаше до глезените им, а Кристофър беше малко зад тях, с навити крачоли. Филип беше кацнал на раменете му, заровил малките си ръчички в косата му. Денят изглеждаше ветровит. Всички дни там бяха такива. На две от снимките беше запечатан един красив златен ретривър. Много й се искаше да попита дали кучето е тяхно, но се въздържа. Последните снимки бяха направени в дома им, издигнат на хълма над Фалстоун. Кристофър беше подбрал малко стадо овце с очевидното намерение да ги вкара в оградената кошара, Джейн бе хваната на прозореца на банята в момента, в който разкопчаваше сутиена си. В тази снимка Стефани моментално отгатна присъствието на някаква скрита заплаха.

— Предполагам, че всичко това има някаква цел — промърмори тя и остави снимките на масата.

— Била ли си скоро в Париж?

Тя не отговори.

— Какво знаеш за Джеймс Маршал?

— Никога не съм чувала това име.

— Ами Олег Рогачов?

— Не.

Александър най-сетне си запали цигарата.

— А чувала ли си за човек на име Коба? — попита той.

— Не.

— И той е руснак.

— Не бих се досетила.

— Дори когато ти самата беше Петра?

— Дори и тогава.

— Имам едно предложение за теб…

— Няма да стане.

— Още не си го чула.

— Няма значение, защото не ме интересува.

— Ще те заинтересува. Защо не седнеш да го чуеш?

Тя остана на мястото си.

Върху лицето на Александър се изписа отегчение.

— Виж какво, няма да си тръгна, преди да ме изслушаш…

— В такъв случай започвай — процеди Стефани.

— Знаеш, че не бива да очакваш някакво снизхождение от моя страна. Ти принадлежеше на Маджента Хаус и все още си тяхна собственост. Последните четири години не се броят. Имай го предвид, когато обмисляш моето предложение, което накратко е следното: една задача, разделена на две или три части…

— Не!

Александър с нищо не показа, че е чул това и невъзмутимо добави:

— А след това… Е, след това си свободна. Никога повече няма да ме видиш. Предполагам, че и двамата ще бъдем доволни от този факт…

— Не.

— Стефани…

— Не ме разбираш. Аз вече не мога да работя за вас.

— Искаш да кажеш, че не искаш…

— Не, не мога. Промених се.

— Всички се променяме. Едни повече, други по-малко. Но никой не го прави като теб. Ти си царица на промените, Стефани. Сега искаме от теб да се превърнеш отново в Петра Ройтер, да свършиш определена работа, а след това се променяй в каквото желаеш — включително и в това, което си сега.

— Не чу ли какво ти казах? Никога вече няма да работя за вас. По-скоро бих умряла.

Александър дръпна от цигарата с бавен, подчертано театрален жест, после изпусна дима през носа си.

— Не очаквам да приемеш — промърмори той. — Не тук и не сега. Имаш достатъчно гордост. Но когато успееш да я оставиш настрана, веднага ще видиш, че офертата ни е много добра… — Пресегна се към снимките на масата и добави: — Днес е понеделник следобед. В края на седмицата ще те чакам в Маджента Хаус…

— Сигурно си се побъркал! — изгледа го с презрение Стефани.

Раменете му леко се повдигнаха.

— По всичко личи, че тук си живееш приятно. Защо да променяш всичко това? Защо да го унищожаваш, като се върнеш в котела? Помисли си. Имаш реален шанс да се освободиш завинаги… — Понечи да прибере снимките в куфарчето, после се отказа: — Ще ти ги оставя…

— Едва ли се надяваш пак да ме видиш, нали? — изгледа го тя.

— А ти наистина ли щеше да ме застреляш?

— Да.

— Все пак не го стори… — Александър тръгна към терасата, после се спря. На шкафа до умивалника лежаха скиците на овчарската колиба, които бе направила вчера следобед. — Твои ли са? — попита той и вдигна едната да я разгледа.

— Махай се!

Ръката му пусна скицата върху купчината с подчертано презрение.

— Трябваше да си останеш в бизнеса по премахването на хора, Стефани. Там ти е силата и ти го знаеш.