Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Пенсионирах се.

Александър се усмихна. Тя не беше сигурна кога за последен път е виждала усмивка на лицето му.

— Ти си на двадесет и седем години — рече той. — А това не е възраст за пенсия…

Стефани остана да гледа след него, докато той спокойно крачеше надолу, по посока на пътя. Не беше забелязала кола при завръщането си от Ентрекасто. Вероятно е ползвал услугите на шофьор. Не го изчака да се изгуби от погледа й.

Можеш да си изградиш дом, можеш да си изградиш нов живот. Но никога не създавай нещо, от което да не можеш да се откъснеш за броени секунди, ако това е наложително…

Нямаше нужда да мисли. Процедурата се активираше автоматично.

Взе един нож от кухненското, чекмедже и се качи в спалнята. Под леглото държеше стар кожен куфар с месингови ключалки. Отвори го и внимателно разпра подплатата на дъното й, за да не повреди това, което лежеше под нея. Немски паспорт на името на Франка Мюлер и две хиляди марки. Достатъчни, за да стигне до Хелзинки. Там я чакаше колекцията, нужна за превъплъщаването във Франка. Всичко беше скрито в трезора на банката „Мерита-Норд“ на улица „Алексантер“ — по-скоро в клона й, който се намираше на Сенаатинтори №1572. Ключовете от квартирата в Берлин, наемът за която се плащаше директно от сметката на една агенция за недвижими имоти, акт за раждане, валидна кредитна карта на „Американ Експрес“, немско свидетелство за правоуправление, лична банкова сметка. Една замразена, но старателно подготвена самоличност.

Отвори гардероба вдясно от леглото и стъпи на един стол, за да стигне до най-горната лавица. Зад стара кутия от обувки беше скрита малка черна раница. Всичко беше старателно опаковано: бельо, чорапи, чифт маратонки, новички черни джинси (които със сигурност вече щяха да й бъдат малко тесни), две фланелки, горна част на анцуг, сив анорак с качулка. Тоалетните принадлежности бяха в малка чантичка от пластмаса. Основно място сред тях заемаха бинтове, лепенки, дезинфектанти и обезболяващи…

Погледна часовника си. Беше едва десет и половина. Ако не попадне в задръстване, до дванадесет и половина със сигурност щеше да стигне до летището на Ница. Оттам, по един или друг начин, щеше да се добере до Хелзинки още преди да е изтекъл денят. А утре, веднага след като прибере остатъците от Франка Мюлер, ще разполага с целия свят, за да се скрие. От утре нататък никой никъде нямаше да открие някаква следа от жената, наричаща себе си Стефани Шнайдер…

Седем и четвърт. Масон влезе в кухнята откъм терасата, както често го правеше. И застина на място. Подът беше покрит с изпотрошена стъклария и кухненска посуда. Дървеният стол, който стоеше до хладилника, беше счупен. Не спукан или с изваден крак, а тотално унищожен.

Той извика името й, но не получи отговор.

Подът на дневната беше покрит с книги, грубо съборени от лавиците. Върху решетката на камината блестяха парченца от безмилостно разбитата тюркоазна китайска ваза. Хукна нагоре по стълбите и бутна вратата на спалнята. Слава богу нея я нямаше там, покривката на леглото беше гладко изпъната. Забеляза кръвта едва когато се спусна обратно в кухнята. Ситните алени капчици водеха към задната врата и чезнеха в буйната трева отвъд нея. Той вдигна глава и я видя седнала с подгънати крака под едно маслиново дърво.

— Стефани!

Беше готова за тръгване още преди Александър да стигне пътя. Но не го стори, отстъпила пред колебанието. Сега вече не можеше да си спомни на какво точно се дължеше то. Изтече един час, мислите й се рееха надалеч. Беше напълно спокойна. По-късно излезе навън и тръгна между лозниците и лимоновите дръвчета, кацнали на стръмния склон в източната част на имението. Някъде в следобедните часове обаче, усети как отслабва действието на психологическата анестезия, която си бе наложила. Отначало я връхлетя скръбта, бързо заменена от неконтролируема ярост.

— Ръката ти! — задъхано рече Масон и се отпусна до нея. — Какво е станало с ръката ти?

И двете ръце кротко лежаха в скута й. Лявата беше разцепена отгоре, чак до кокалчетата на пръстите. От раната стърчаха остри парченца стъкло.

— Какво се е случило?

Тя нямаше ясни спомени за времето, през което късния следобед премина в ранна вечер. Черната раница лежеше до входната врата. Не помнеше да я е оставяла там, но в замяна на това беше сигурна, че в един от страничните джобове са двете хиляди марки и паспортът на Франка Мюлер.

— Да извикам ли полиция?

Тя поклати глава.