Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Излезе на стълбищната площадка и застина на място, но слухът й не улови абсолютно нищо. Влезе във втората спалня, която гледаше към задния двор. Безшумно отвори единствения вграден гардероб в къщата, опразни от обувки най-долната му част, отметна килимчето и повдигна централната дъска на дюшемето. Под нея се показа част от въже за пране, завързано за извит пирон. В другия му край висеше плътно запечатана пластмасова торбичка, покрита с плътен слой прах и паяжини.

Нито за миг не й беше минавало през ума да се отърве от своята застраховка, въпреки спокойния и почти идиличен живот, който водеше. Пръстите й пъргаво разпечатаха торбичката и измъкнаха въпросната застраховка — един блестящ от смазка 9-милиметров зиг зауер, модел П-226. Любимият й пистолет в миналото. Провери пълнителя и тихо излезе от стаята.

Стълбата беше най-опасна — истински тесен капан. Пръстът й вдигна предпазителя на пистолета, босите й крака безшумно поеха надолу по хладните каменни стъпала. Скоро се озова на приземния етаж. Продължи да се придвижва, безшумна като привидение: дневната, антрето, кабинета…

Непознатият беше в кухнята. Тя го усети още от подножието на стълбите, но се задоволи само да надникне през леко открехнатата врата. Видя част от бежово сако, рамото и горната част на ръката до лакътя. Промъква се вътре, стъпвайки безшумно на пръсти. Той гледаше към входа откъм терасата и очевидно я очакваше да се появи. Вероятно беше чул мотора на пежото. Не я беше видял да влиза в къщата през входа или откъм терасата, но сякаш знаеше, че вече е вътре, плъзнала се покрай стопанските сгради.

Стефани успя да опре дулото на пистолета в основата на врата му още преди той дори да се помръдне. А когато го стори, това вече не беше нищо повече от леко потрепване. Не направи опит да се обърне, не извика от изненада. В следващия миг тя позна добре подстриганата снежнобяла коса.

— Здравейте, госпожице Шнайдер — каза мъжът с познат шотландски акцент. — Или може би трябва да ви наричам госпожица Патрик?

Казваш си, че не може да бъде истина. За пръв път си честен към себе си, но въпреки това първата ти реакция е отричането. Не, това трябва да е някаква грешка. Ваша или на някой друг — няма значение. Когато не можеш да приемеш истината за себе си, всяко оправдание е валидно.

Всеки си има някаква дарба. Така поне твърдят клишетата. Аз пък мисля, че зависи какво имаш предвид под дарба. И когато дарбата ти се определя от най-ниския общ знаменател, тя може да приеме формата на почти всичко — хубава усмивка, способността да лъжеш убедително, способността да не пълнееш прекомерно… Но аз самата не приемам тезата, че всеки притежава някаква дарба. Подобна теза ми прилича на онзи придобил гласност лозунг, според който „изкуството е за народа“. А то не е. То е само за онзи, който умее да го разбира и цени. То е елитарно — точно както дарбата…

Повечето хора не притежават изявени способности. Единственото, което притежават в изобилие, е посредствеността. Аз най-добре би трябвало да го зная, тъй като дълго време бях една от тях. Но това беше, преди да открия своето алтернативно „аз“, преди да разбера, че съществува и един друг свят, в който мога да се издигна и процъфтявам над останалите.

Едно е да откриеш, че си изключителен, но съвсем друго — да признаеш, че това, което те прави изключителен, е напълно недосегаемо. Какво правиш, когато най-сетне успееш да зърнеш истинската си същност? Когато разбереш, че тя е всичко онова, което обществото отхвърля? Казваш си, че не може да е вярно… Да, точно така — това е първото нещо, което си казваш. И което може би продължаваш да си повтаряш и след това… Но аз не правя така. Достатъчно дълго съм се самозаблуждавала. И затова, когато моментът настъпи, аз просто престанах да се преструвам на такава, каквато не съм, и избрах истинската си същност. Избрах да бъда честна.

Брутално честна.

— Как си, Стефани?

Той бавно се обърна, лицето му изплува от кладенеца на спомените. Обветрената и загрубяла кожа беше опъната като барабан върху изпъкналите скули, очите му имаха цвят на аквамарин, косата му беше все така бяла. Беше облечен в кремав костюм и тъмносиня риза с отворена яка, на краката му имаше черни, излъскани до блясък мокасини.

— Чух слуховете, разбира се. Навсякъде се говори за завръщането на Петра Ройтер. Отначало не повярвах, но впоследствие се оказа, че в тях има някаква истина. Тогава си помислих, че някой се е възползвал от нейната самоличност, за да прикрие и защити своята. Точно както преди време го правеше ти… — Очите му се присвиха, в погледа му се четеше объркване и обида. — И през ум не ми мина, че може да става въпрос за теб — истинската Петра Ройтер!