Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Изведнъж мракът вдясно от нея се раздвижи. С едно-единствено плавно движение тя се завъртя, вдигна предпазителя на колта, прицели се и започна да обира луфта на спусъка. После изведнъж се разколеба.

Беше Наталия. С отворена уста и разширени от тревога очи.

За миг и двете останаха като вкопани на място. Стефани остана с впечатлението, че Наталия е по-стресната от присъствието й тук, отколкото от пистолета. Вдигна предпазителя и бавно свали ръката, с която държеше оръжието.

— Петра! — прошепна Наталия. — Како правиш тук?!

Беше подгизнала. От дългото й кожено палто капеха дъждовни капки, а от тъмната й коса се стичаха цели вади.

— А ти какво правиш тук? — отвърна с въпрос Стефани.

— Какво става? Къде е Владимир?

Все още объркана от неочакваната поява на младата жена Стефани не забеляза как ръката й излиза от десния джоб на коженото палто. Когато обърна внимание на лекото движение, Наталия вече я държеше на прицел с един глок-21, към който беше завинтен дълъг заглушител. Още преди да се усети, върхът на заглушителя опря в основата на носа й. Наталия лекичко се усмихна и протегна ръка. Стефани внимателно й подаде колта, с ръкохватката напред.

— А сега се обърни и влез обратно в апартамента.

В момента, в който ги видяха, Ватукин и Косигин замръзнаха на място. Бодигардът потърси указания в погледа на Ватукин, но онзи изобщо не му обърна внимание, облещен по посока на двете жени. Стефани забеляза лъскавото алуминиево куфарче на пода, в краката на Косигин. Може би прототип на онова, което беше конструирал Евгений Власко? Наталия се дръпна малко встрани, вероятно за да има по-добър поглед към вътрешността на помещението. Стефани светкавично прецени, че сега вече е извън обсега на ръцете й.

Не беше ясно на чие присъствие се удивлява по-силно Ватукин.

— Наталия, какво правиш тук? — изграчи той.

— Може би трябва да попиташ Петра.

— Питам ви и двете! А какво стана с Генадий?

— Същото, което се случи и с Дмитрий.

Косигин изглеждаше тотално смаян за човек, който преди време е бил началник на всемогъщата Петнадесета дирекция. Приличаше на робот, на който внезапно са изключили захранването.

— Предполагам, че чакате появата на Бухарин — процеди Наталия. — И вероятно сте убедени, че преди известно време той е бил в кафенето на Юниън Скуеър, нали?

— За какво говориш?

— За обаждането му преди десетина минути. Осъществи го от една закусвалня на Бродуей, а аз бях до него.

И в този момент аз включих. Още при първата ми среща с Наталия останах с впечатлението, че съм я виждала и преди. Сега си спомних къде беше станало това — в Атлантик Сити, в Тадж Махал на Доналд Тръмп. Тя беше в антуража на Салиби, а аз — в компанията на Борис Бергщайн. И тогава си помислих, че лицето й ми е познато. Реших, че вероятно е била манекенка.

Ватукин продължава да говори, все по-високо и по-нервно. Аз не го слушам, а клатя глава и шепна:

— Белград. Хотел „Интерконтинентал“…

Наталия изведнъж губи интерес към тирадата на любимия си. Очите й мрачно пламтят и бавно се насочват към лицето ми.

— Какво беше това?!

— Ти беше там… Точно зад него… — Беше облечена в дълъг шлифер. Тъмносив, а не черен. — Видях те.

— Продължавай!

— Аркан.

— Много добре.

Ватукин изведнъж млъква.

— Коя си ти? — питам.

Косигин най-сетне си възвръща дар слово.

— Владимир, какво става тук? — пита той.

Все едно че го няма в стаята. Фактически ние с нея се държим така, сякаш сме сами.

— Не се казваш Наталия Маркова, нали?

Тя поклаща глава.

— Бас държа, че не си от Омск.

— Дори не съм рускиня — отвръща на немски тя.

— Но не си и германка — моментално я засичам аз. — Имаш акцент.

— Казвам се Драгица Марич.

— Сръбкиня?

— Да.

Ватукин отваря уста, но от нея не излита никакъв звук.

— Сентръл Парк Уест? — правя нов опит аз.

— Отново си права.

— Значи властите наистина са били прави да търсят жена.

— Две жени — поправя ме тя. — На влизане ме заснемат охранителните камери. Облечена съм в това палто, нося барета и слънчеви очила. А след това се появяваш ти… Властите обаче мислят, че става въпрос за една и съща жена. — На лицето й грейва усмивка — колкото топла, толкова и неочаквана: — Което на практика сме ние…

Колко вярно. Не беше ли същото, което си казахме — което почувствахме — там, на дачата на Ватукин?