Марк Бърнел - Инструмент за убийства

После Драгица се обади:

— Май не само на мен е хрумнала идеята за грабеж. Какви времена, господи. Да нямаш доверие на никого…

— Как успя да навържеш нещата? — полюбопитства Стефани.

— Бухарин е наш симпатизант. Убеден е, че Русия е извършила предателство спрямо Сърбия. А руските ръководители са предали и собствения си народ. Той е от хората, които вярват, че за да върви напред, родината му първо трябва да направи крачка назад.

И не е само Бухарин, помисли си Стефани, която добре познаваше бруталната логика на хора като него: терористично нападение с биологично оръжие, огромен брой жертви, всеобщ отзвук, неизбежният обвинителен пръст към Москва. А след това? След това настъпва несигурното време. Което за хора като Бухарин е времето на големия шанс.

— Михаил беше анонимният интерфейс на крайния потребител. Владимир му се доверяваше. И когато Михаил каза, че клиентите искат сделката да стане с неговото посредничество, Владимир се съгласи. За него това беше логично, тъй като знаеше, че Михаил е живял дълго време на Балканите като агент на КГБ. А за да повярва, че ние ще се разплатим с пари в брой и диаманти, заслугата също е изцяло на Михаил.

— Нима си повярвала, че Ватукин ще изпълни своята част от условията? — вдигна вежди Стефани.

— Мислех, че го познавам много добре — сви рамене Драгица. — Но явно съм се лъгала…

— Но Бухарин едва ли би успял да разиграе този сценарий без твоята помощ отвътре.

— Това е вярно.

— Ти си тази, която предвиди всичко.

— С изключение на алчността, която прояви Владимир — поклати глава Драгица.

— Това би трябвало да разбереш най-лесно, просто защото той е един от новозабогателите руснаци.

Тръгнаха да излизат от „Съмърсет“. Стефани вървеше първа, а Драгица я следваше на безопасна дистанция. Започнаха да се спускат по главното стълбище. От една дупка в тавана на фоайето капеше вода и звукът ясно отекваше в голямото затворено пространство.

— Разкажи ми за Аркан — промълви Стефани. — Кой ме нае?

— Ти кой мислиш?

— Бях склонна да приема, че е Милошевич.

— Правилно. Именно по тази причина трябваше да търсим изпълнител отвън. А Милошевич се водеше близък на Аркан. И двамата вярваха в идеята за Велика Сърбия, която, макар и трудно, служеше за мост помежду им. Но на практика Милошевич се плашеше от Аркан.

— Защо?

— Неговите полувоенни формирования, наречени „тигри“, имаха твърде голяма репутация. Те бяха щедро финансирани от чужбина — най-вече от Русия и Италия.

— Италия ли?

— Обикновена далновидност от страна на престъпните синдикати. Те лесно можеха да си представят какви концесии могат да имат на Балканите. Пране на пари, организирана проституция, наркотици, контрабанда на оръжие. По онова време беше популярна и идеята за верига от казина…

— Аз пък си мислех, че точно по тези причина „Централная“ е била близка с Милошевич — вметна Стефани.

— И наистина беше така. Рогачов беше този, който пръв подхвърли идеята за отстраняването на Аркан, преди да е станало късно.

— Но Милошевич не е посмял да рискува с някой от своите хора, така ли?

— Точно така. Освен това не е имал право на грешка. По тази причина е издал заповед да се търси външен изпълнител. Настоявал за най-добрия. Казано с други думи — за теб.

— А ти защо беше в „Интерконтинентал“? Защо се изложи на този риск?

— Ако ти кажа, няма да повярваш — усмихна се Драгица.

— Опитай.

— Исках да те видя.

— Какво?!

— Исках да те видя на живо, да гледам как ще го направиш.

Макар да не можеше да види лицето й, Стефани усети искреността в думите й. В тях се долавяше нещо повече от възхищение.

— Винаги съм се питала какво представлява жената, скрита зад това име.

— Е, вече знаеш…

— Да, така е. Знам и нещо друго — винаги съм била права по отношение на теб. Ние сме еднакви, Петра…

Стигнаха приземния етаж, прекосиха пустото фоайе и навлязоха в лабиринта от странични коридори, където беше още по-влажно, по-тъмно и по-студено.

— Стоп!

Коридорът беше толкова тесен, че с разперени ръце Стефани положително би могла да докосне и двете му стени. Далечният му край се разтапяше в мрака. Стената вляво беше външна — зад нея се долавяше шума на дъжда.

— На колене!

Тя мълчаливо се подчини.

— Ръцете на тила!

— Трофей ли ще бъда? — горчиво се усмихна Стефани.

Драгица не обърна внимание на въпроса.

— Искам да ми кажеш нещо, Петра… Що за човек е Костя?

Стефани изненадано потръпна. Това беше последното нещо на света, за което би помислила при създалите се обстоятелства. А и отговорът едва ли беше лесен.