Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Ватукин ли го направи?

— И той беше там…

— Те… Направиха ли ти нещо друго?

— Не.

Той мрачно кима, но аз не съм сигурна, че ми вярва.

— Ако го видя някъде, със сигурност ще го убия!

Пръстът му докосва разцепената ми устна.

— Няма да го видиш — казвам аз.

Хотел „Съмърсет“ на Петдесет и четвърта улица — Запад. Според информацията на Йосиф Бергщайн, срещата ще се състои тук, в три следобед. Стефани се появи малко след един. Изпълнявайки препоръките на Стърн, тя проникна в хотела отзад. Товарната рампа беше запълнена с бетонни блокчета, със същите блокчета бяха зазидани и прозорците на приземния етаж. Малко над центъра на рампата висеше долният край на противопожарната стълба. Твърде високо, за да бъде достигнат. Стефани примъкна един стар сандък за чай, върху него постави кофа за боклук, обърната с дъното нагоре. Покатери се на тази импровизирана пирамида и протегна ръка. Най-долното стъпало все още беше на около тридесет сантиметра от пръстите й. Подскокът не беше особено силен, но напълно достатъчен за болката, която прониза рамото й. Разлетяха се гълъби. Изкачи се до четвъртия етаж, където счупи едно стъкло и проникна във вътрешността на сградата.

Между двете световни войни, а след това и през петдесетте и шейсетте години, „Съмърсет“ е бил любимият хотел на англичаните, посещаващи Ню Йорк. Те харесвали просторните му стаи и леко повехналото величие, което се излъчвало от фасадата му, стоически понасяли тромавото и неефикасно обслужване. За мнозина от тях той бил като втори дом. Но през седемдесетте и осемдесетте години хотелът станал жертва на немарливо стопанисване, губейки последните остатъци от добрата си слава. Както сградата, така и персоналът се нуждаели от основен ремонт, който така и не се състоял. През 1994 година „Съмърсет“ бил затворен, но никой не забелязал това.

Апартаментът „Елингтън“ се оказа разширена версия на апартамента, в който се беше събличала за Анатолий Медаев. Две от стаите бяха обзаведени с балкончета — едното гледаше към Петдесет и четвърта улица, а другото — към Музея за модерно изкуство. Стефани направи бърз оглед на изоставените помещения, намери подходящо укритие и провери колта, който бе реквизирала от Ву Лин. Тук беше влажно и студено, по една от стените се стичаше ледена вода. От устата й излизаше пара, а въздухът тежеше от миризмата на мухъл. Навън продължаваше да вали дъжд, който поглъщаше почти изцяло грохота на оживения манхатънски трафик.

Ватукин и Александър Косигин пристигнаха в два и половина, придружени от трима въоръжени бодигардове. Косигин беше облечен в палто с кожена яка, на главата си имаше шапка от лъскав самур. Имаше осанка на Патриций, беше облечен в скъпи дрехи. Едва ли някой можеше да си го представи като генерал-лейтенант от Съветската армия, изпратен на бойна мисия в Афганистан. В настоящия момент далеч повече приличаше на човек, който би приел една обиколка из Бронкс като опасно пътуване в Третия свят.

Единият от бодигардовете се върна на приземния етаж. Изправен до прозореца със спусната щора, Ватукин пушеше цигара, а Косигин нетърпеливо крачеше напред-назад. В три без десет звънна мобилния телефон на Ватукин. След кратка размяна на реплики Ватукин се обърна към бившия генерал и му съобщи, че Бухарин е на път за насам с клиента, охраняван от двама души. Стефани веднага свърза името с образа, който изплува в съзнанието й — обезобразеният ветеран от специалните части на КГБ, наречени „Алфа“, който я беше придружил до „Съмърсет“ за срещата с Анатолий Медаев. В три и пет се разнесе глухо почукване, едва доловимо сред грохота на дъжда навън.

— Чу ли това? — вдигна глава Ватукин.

— Нищо не чух — сви рамене Косигин.

— А вие? — попита Ватукин, отправяйки напрегнат поглед към охранителите.

По-ниският се поколеба, после промърмори:

— Май, че да… Но не съм сигурен…

Ватукин го изпрати да провери, а Стефани измъкна колта от джоба си. Така изтекоха около деветдесет секунди, след които тътенът се чу отново — този път далеч по-ясно, доловим за всички.

— Какво беше това? — прекрати разходката си Косигин.

— Генадий? — подвикна Ватукин подир нисичкия охранител, който беше изчезнал зад вратата.

Отговор нямаше.

— Бухарин?

Тишина.

— Генадий?!

Стефани усети как сърцето й се качва в гърлото. Обърна се и притича по диагонал през съседната стая, внимавайки да не стъпи на някоя скърцаща дъска. Излезе в коридора. Тук цареше пълен мрак, но това й даваше чувство за сигурност, просто защото беше напуснала капана на апартамента зад гърба си. Ватукин и Косигин започнаха да спорят, в гласовете им ясно се долавяше паника.