Марк Бърнел - Инструмент за убийства

Бодигардът изпадна в паника, но Драгица беше прекалено бърза. Глокът изкашля два куршума в бърза последователност. Първият го улучи в коляното, вторият — в гърдите. Пистолетът му описа спирала във въздуха. Ватукин бръкна в джоба си в момента, в който той изтрака на пода. Драгица го застреля, без да й мигне окото. Още с първия изстрел, последван от още два — просто за всеки случай. Остана само разтрепераният Косигин, който очевидно не носеше оръжие. Срещнал погледа й, той побърза да вдигне ръце.

— Господи, ако можеха да го видят старите му приятелчета от Петнадесета дирекция! — възкликна Драгица.

— Така ли трябваше да се развият нещата? — изгледа я внимателно Стефани.

— Да, ако не броим твоята поява.

— И всичко започва още от Рогачов?

Драгица кимна с глава.

— „Централная“ беше организацията, която поддържаше най-тесни връзки с Петнадесета дирекция и Сърбия. А Рогачов беше неин шеф, така че…

— Така че, когато той се оказва по-труден за манипулиране, вие решавате да го смените с Ватукин. Но съществува и проблемът с диска — за него ви трябва външен човек. Комаров е идеалният кандидат, защото хем е близък с „Централная“, хем не е вътрешен човек. Остава ви да направите така, че той (а и всички останали) само да подозират какво е съдържанието на диска.

— Информацията за съперниците на Рогачов наистина беше записана на диска.

— Но той я унищожава, нали? Слухът обаче трябва да бъде подхранван и именно това е ролята на Салиби.

— Правилно. Ние нямаме пари, за да купим това, което се съдържа в алуминиевото куфарче.

— Какво означава „ние“?

— Може би искаш името на някаква организация? — криво се усмихна Драгица. — Ако много държиш, все ще ти измисля нещо.

— А какво възнамерявате да правите с Вариант У-13 на вируса „Марбург“?

Раменете на другата жена възбудено потръпват.

— Нещо… Нещо страшно, нещо блестящо !

Сърцето на Стефани пропусна един такт, дъхът й спря от ужас.

— Решили сте да го използвате?

— Да.

— Без заплахи, без искания?

— Абсолютно — кимна безстрастно Драгица.

— Какво ще постигнете с това?

— Моята родина вече е разрушена, затова нищо няма значение. Можем само да покажем, че нищо на този свят не остава ненаказано.

— Имате ли представа на какво е способно това оръжие?

— Да.

— И въпреки това сте решени да го използвате?

— Моето семейство загина от американска ракета по време на бомбардировките на Сърбия. Тогава това не направи впечатление на никого. Нито на тях, нито на мен, нито на хората, които ги убиха. Резултатът е един и същ. Сега съм сама, последната от фамилията… Знаеш ли как се чувствам?

Стефани би могла да каже, че знае, но замълча. Тази жена й ставаше все по-близка. Когато я погледна в очите, видя очите на Петра. Зад тези очи нямаше състрадание, а логика. Студена логика и нищо друго. Освен болката…

Драгица се извърна към Косигин и рязко каза:

— Донеси тук куфарчето!

Той хвърли умолителен поглед към Стефани, сякаш тя можеше да му помогне.

— Веднага!

Косигин се наведе, вдигна го и тръгна напред.

— Трябва да ти покажа как да…

— Фактът, че имам дълги крака и хубави цици не ме прави идиотка, Косигин! — отряза го тя.

Той посегна към една от ключалките.

— Мисля, че въпреки всичко трябва да…

— Не пипай там!

Ключалката изщрака.

— Не пипай!

Пръстите му се протегнаха към втората ключалка и тя стреля. Куршумът попадна в гърлото. Бившият генерал се люшна назад, куфарчето изтрака на пода. В съзнанието на Стефани изплува ужасна картина: малък стъклен контейнер се пръска на късчета, от него излитат невидими частици, които се смесват с влажния и студен въздух… Погледна Драгица и от изражението й разбра, че са я споходили същите мисли. После всичко отмина. Едно толкова смъртоносно оръжие не може да бъде пренасяно в крехка опаковка. Разбира се, че не може…

Драгица обърна дулото към нея, просто за да й напомни да не мърда от мястото си. После направи крачка напред, клекна и освободи втората ключалка на куфарчето. От мястото си Стефани не можеше да види съдържанието, но в замяна на това беше в състояние да наблюдава лицето на сръбкинята. Първоначалното безизразно изражение бавно се замени от смайване. А след това… След това май се развесели ?… Не, не беше това. В изражението й се долавяше някаква горчивина.

Изправи се и поклати глава, после бавно извъртя куфарчето така, че Стефани да види съдържанието му. Вътрешността му беше запълнена с блокчета стиропор, в средата на които беше положен тежък револвер „Смит & Уесън“. Останаха неподвижни дълго време, сякаш заслушани в дъжда, който продължаваше да се лее зад прозорците.