Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— В какъв смисъл? — попита на глас тя.

— Що за човек е той? През цялото време, докато бях с Олег, а след това и с Владимир, аз го наблюдавах и му се чудех… Честно ще ти призная, че когато ви видях заедно, изпитах нещо като ревност.

— Знаела си за нас?

— Разбира се.

— И Ватукин ли знаеше?

— Не, разбира се — засмя се Драгица. — Не бъди глупава. Владимир си беше типичен руснак. Но аз веднага усетих. Там, в кафене „Пушкин“, страшно много си личеше, че криете нещо.

— Нека позная — рече с лека въздишка Стефани. — Ти ще ме гръмнеш, а след това ще се появиш точно навреме, за да утешиш опечаления Костя. Това ли е идеята?

— Не бях мислила по този въпрос, но идеята ми харесва… Благодаря ти.

— Моля, за нищо.

— Кажи ми.

Какво ли имаше за губене?

— Той е чудесен — промълви тя.

— Обичаш ли го?

— Това не е твоя работа.

— Обичаш ли го?!

— Да.

— Преди малко каза, че е чудесен…

— Да.

От мрака зад гърба й долетя тих смях.

— И аз така си помислих…

Драгица натисна спусъка.

Стефани чу изстрела, но не почувства нищо. Секунда по-късно до слуха й достигнаха забързани стъпки, в коридора се почувства ледено течение, затръшна се врата. За момент замръзна на мястото си, после бавно се огледа. Беше сама. Скочи на крака, зърна ивица дневна светлина и силно блъсна вратата. Озова се в тясна странична алея. Тръгна надясно, прескачайки два реда бодлива тел и купчина подгизнал боклук.

Миг по-късно изскочи на Петдесет и четвърта, главата й светкавично се завъртя наляво, а след това и надясно. През дъжда видя стреснати лица, чадъри, шапки, превити рамене. Никаква Драгица Марич…

Нямаше как да отиде направо при Комаров. Имаше нужда от размисъл. Реши да тръгне пеша — през улиците, обозначени с цифрата 50, през Сентръл Парк Уест с блока на Джордж Салиби, чиито най-горни етажи все още бяха почернени от пожара, а след това и през самия парк.

Когато стигна апартамента, вече беше подгизнала. Той не я попита нищо, тя не му каза нищо. Влезе в спалнята, свали мокрите си дрехи и уви голяма хавлия около тялото си. После се върна в дневната и седна на един от диваните, свита на кълбо. Знаеше, че съвсем скоро тялото й ще започне да плаща. Но сега не, все още не… Не би го допуснала.

— Няма ли… няма ли да правим нещо? — попита Комаров.

Тя поклати глава.

— Утре ще се наложи да гледаме през рамо. Това е последният ни ден, нека му се наслаждаваме. Не го ли сторим, сигурно ще съжаляваме.

Това беше вечерта с него, за която беше мечтала винаги. У дома, сами, отпуснати, без планове. Успяха да пропъдят утрото по някакъв начин. Комаров предложи да отидат във „Ферие“ — първия им ресторант. Но Стефани отказа, мотивирайки се, че не желае да го дели с никого. В такъв случай „Ферие“ ще дойде тук, обяви той. Домати и моцарела със свеж босилек, следвани от риба тон на скара със сос винегрет, подправен с червен пипер, и петел, задушен във вино и подправки. За пиене получиха ледено „Мерсо“, следвано от бутилка „Пойлак“. Любиха се на пода в дневната, пресушавайки заедно последните остатъци от виното, като използваха само една чаша. По-късно, вече готови за сън, отново се любиха — този път по-сдържано, долавяйки ясно подтекста на мълчанието.

Шепнаха си известно време в мрака, после Комаров заспа. Минаваше три след полунощ. Стефани остана будна, заслушана в равномерното му дишане. В четири без петнадесет тихо се плъзна от леглото, отиде на пръсти в дневната, затвори след себе си и набра номера. Разговорът продължи десет минути. След него тя облече дрехите, които беше купила от „Стокман“ в Хелзинки. В кухнята откри бележник и писалка. За съставянето на няколко кратки изречения отидоха петнадесет минути. Върна се в спалнята само веднъж. Остана на прага, в очите й напираха сълзите. Пусна бележката на пода, обърна се и излезе.

Когато стъпи на Пето авеню, часът беше четири и двадесет. Продължаваше да вали. Колата беше тъмносиньо Бе Ем Ве. Отвори дясната врата и седна.

— Допуснах, че ще си ти…

Роузи Шодхъри се усмихна с разбиране. Пътуваха в мълчание, докато прекосиха моста Трайбъро и излязоха на Гранд Сентръл Паркуей.

— Трябваше да го допусна още от самото начало, защото ти беше прекалено различна. Не само по-стройна и по-тренирана, но и по-уверена. Но когато те видях в Цюрих с този белег на дясната буза и бинтована дясна ръка… Тогава ми каза, че си посещавала курс по карате, нали?

— Да.

— В някакъв клуб на Севън Систърс Роуд?