Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— Толкова голямо ли е било доверието му в теб?

— А защо да не бъде? Никога не съм му давал повод да се съмнява в мен. Заработих за „Централная“ едно малко състояние, но такива състояния съм правил и за други. Те също ми се доверяваха. Ситуацията беше невъзможна. Направих опит да го спра, като му казах, че съм лесно подкупен, но той вече беше взел решението.

— И ти го последва в Париж, така ли?

— Ако го бях оставил да продължи, щеше да настъпи страшен хаос. А след хаоса — и съответните репресии. Неща от този род никога не могат да останат в тайна. А в момента, в който се разчуе неговото име, идва ред и на моето. Или директно, или косвено…

— А Джеймс Маршал?

— Получих диска, но не знаех какво му е разказал Рогачов…

— Каква бъркотия, господи!

— Би могло да бъде и много по-лошо.

— Върнаха ме на сцената с единствената цел да докажа, че Маршал не е бил убит от Петра. Но докато вършех това, аз обвиних теб…

— Грешката не беше твоя. Не беше дори моя, нито пък на Рогачов.

Тя не беше в настроение да обсъжда този въпрос.

— Имаше ли нещо ядрено на този диск?

— Например?

— Например подробности за контрабанден плутоний-239.

Комаров поклати глава, опразни чашата си и отново хвана бутилката.

— По тази причина ли съм мишена? — попита той.

— Мишена си, защото искат отмъщение. Живот за живот. И няма начин да ги разубедим.

— И тъй?

— Ако заподозрат, че имаш намерение да бягаш, положително ще те убият. Затова денят ти трябва да е нормален — сутринта отиваш в офиса както обикновено, вечерта се връщаш… Няма да предприемаме нищо преди вдругиден.

— А те защо биха изчакали?

— Защото такава ни е уговорката.

— Твоята уговорка? — учудено я изгледа той.

— Хората отвън са подкрепление — отвърна тя и допи водката си. — А аз съм тази, която трябва да те убие.

Гняв липсваше. Отначало той изглеждаше просто слисан. Тя не направи опит да обяснява, просто защото знаеше, че това само ще влоши нещата. Напълни отново чашата си и му подаде бутилката. Известно време пиха в мълчание. А когато той го наруши, не я попита за никакви подробности. Целунаха се, тя усети водката на езика му. Или това беше водката по нейния език? Отпуснаха се прегърнати на дивана, пръстите им бяха здраво преплетени, коленете им се докосваха.

— Онези неща, които ми разказа в Москва — прошепна той, — подробностите от детството ти… Къде било мястото за спане на кучето в кухнята, как виел вятърът през зимата, ароматите на късната лятна вечер… Всичко това непрекъснато ми се върти в главата. Мисля си и за местата, които посетихме по Коледа. Те също принадлежат на твоето минало. На истинското ти минало. Толкова много неща искам да те питам!

— Вдругиден… След вдругиден ще разполагаме с всичкото време на света.

— Може би.

— Ще видиш! — увери го Стефани.

— Да, ама аз не искам да чакам толкова дълго…

Минава два. Обелвам от себе си пласт след пласт, вече повече от четири часа. Съживявам семейството си, спомените си, откривам някаква нова версия на Стефани Патрик. Тя не е най-хубавото момиче в класа, но със сигурност е най-умното. И най-трудното. С най-големи шансове за успех, но и най-близо до провала. Исках да пиша. Да бъда журналистка — може би кореспондент в чужбина, на някое от най-горещите места на света. Исках да бъда далеч от своята самодоволна и ограничена публика. Исках да бъда актриса, да се омъжа за дребен селянин, да стана част от екипа на НАСА. Исках да бъда уважавана, пренебрегвана, обичана, обругавана. Исках да бъда всичко, което родителите ми не искаха.

Такава бях. Въпросите на Костя и моите отговори ми напомнят за това, което бих могла да бъда. Съществува алтернатива на собственото ми аз и не е възможно да се определи коя от нас е реална. Може би и двете. Точно както Петра е реална, макар и по свой особен начин.

Сега вече не съм само изтощена, сега съм и отровена. Опразнихме бутилката „Московская“, а след нея изпихме и бутилка „Сен Естеф“. Но в главата ми се загнездиха не толкова алкохолните изпарения, колкото спомените за миналото.

Костя ме води в стаята, в която се любихме за пръв път. Тук бях свалила дрехите му, за да замръзна от изумление пред татуираното му тяло. Този миг беляза и мен с една татуировка — в паметта ми. В момента, в който той започва да ме съблича, аз си мисля как и той ще изпита нещо подобно.

Моите цветове се разкриват постепенно. Аз не правя нищо, никой от двама ни не говори. Драскотините са черни линии. Пак паралелни, но двойни по лявото ми бедро, очертани от мръсни нокти. Такива има и по гърлото ми, и около китката ми — подобно на някаква странна гривна. Мораво синкави рани покриват корема, ребрата и гърдите ми, обикалят около лявото ми око, минават през рамото и се спускат надолу по ръката. Трите дупки от цигари на лакътя ми и онази странично на тялото ми са алени рани, които са страшни дори за гледане, да не говорим за докосване. Когато оставам гола, имам чувството, че той ме обвива с някаква невидима мантия. Пръстът му нежно пробягва по линията на непохватно наместения ми нос.