Марк Бърнел - Инструмент за убийства

— За теб няма ли край? — прошепна.

— Така ли се държиш с мъжете, с които не си особено близка? — хладно попита той.

— Записал си ме? В собствения ми дом? Как можа да го направиш?

Лесно, разбира се. Такива нещо стават лесно. Той мълчеше, оставяйки мълчанието да работи вместо него. Никога не беше мразила друго живо същество толкова силно, колкото мразеше Александър в този миг. Въпреки достойната му конкуренция. Обзе я такъв бяс, че просто не можеше да говори. За пръв път в живота си разбра, че би могла да убива и за лично удоволствие.

— Да поговорим за него.

— Нямам какво да ти кажа, гадно копеле! Нищо от моите отношения с този човек не ти влиза в шибаната работа!

— Наистина ли мислиш така?

— Няма никакъв Коба и с това въпросът е приключен!

— Значи става въпрос за някаква семантична волност, така ли? — ледено се усмихна Александър.

— Той е толкова Коба, колкото съм и аз!

— Нито за миг не съм се съмнявал в това. Но ти беше ли в Париж? Ти ли уби Олег Рогачов? Ти ли вкара един куршум в тила на Джеймс Маршал? Ти ли открадна диска, който след това си продала на Салиби?

Стефани слисано го изгледа.

— Ние сключихме сделка — прошепна тя. — И тази сделка още е валидна. Ти обеща — издирвам Коба, след което съм свободна.

— Отмъщението за смъртта на Маршал беше приоритет още от самото начало.

— Само защото ти беше убеден, че отговорен за него е Коба.

— Ако питаш мен, аз съм дълбоко убеден, че зад прякора Коба се крие Комаров. Пък и не само аз мисля така.

— Не. Мишената е бил Рогачов, а Маршал…

— Грешка, а? Хайде де! Комаров е реалната заплаха !

— Ватукин е реалната заплаха! Той поддържа връзки със сръбските отцепници.

— Ама ти сляпа ли си? Ватукин е марионетка, чиито конци дърпа именно Комаров. Той преговаря с „Централная“, той отговаря за всичко съществено. Той е единственото общо нещо между тях.

— Но ти обеща, за бога!

— Време е да пораснеш, Стефани… — По някакъв необикновен начин Александър успя да придаде на лицето си едновременно отегчено, развеселено и раздразнено изражение. — А какво, ако смея да попитам, планираш да правиш с този човек? Общо бъдеще, може би ще теглите кредит и ще си купите семейно волво? Ти не си по-различна от останалите обитатели на тази планета, Стефани. Намираш временна утеха където можеш, просто защото трайната връзка е химера за теб!

— Това не е вярно!

— Тогава ми посочи поне една продължителна връзка в миналото си.

— Тази…

Грешка. Осъзна я в момента, в който думата излетя от устата й.

— Чукаш един богат престъпник, с когото се срещаш из разни хотели… Нима наистина вярваш, че това е връзката на живота ти?

Бих могла да споря с него, бих могла да хвърля остатъка от какаото си в лицето му. Но какво от това? Не желая да свързвам Александър с нито едно приятно чувство у себе си, дори и с най-мимолетното.

— Хора като Комаров не ги изправят пред съда — казва той.

— Защото хора като теб ги застрелват — казвам аз.

— Те подкупват съдиите, заплашват съдебните заседатели, унищожават уликите, убиват свидетелите… И в момента, в който отново излязат на улицата, бизнесът продължава да тече както обикновено, с всичките съпътстващи го страдания. Но във всеки случай ние не изгаряме от желание непременно да ги изправим пред съда, нали? Защото бог знае какви мръсни тайни могат да видят бял свят.

Пред очите ми изплува общежитието за бездомници и домът за сираци в Измайлово.

— Тук грешиш — казвам аз, макар да съм убедена, че няма никакъв смисъл да го убеждавам.

— Всъщност това няма никакво значение — въздиша той. — И не те засяга. Възнамерявам да изпратя друг човек.

— Не можеш.

— Този въпрос не подлежи на дискусии, Стефани.

— Ако го убиеш, ще направя така, че сделката да се осъществи — заплашвам го аз.

— Мисля, че няма да го сториш! — ръмжи Александър и насочва обвинително показалец в гърдите ми. — Но дори и да го сториш, то едва ли ще промени нещата…

— Мръсник!

— Не ме разбираш. Аз ти правя отстъпка — поемаш грижата за Ватукин и отново сме чисти. След това можеш да вървиш където пожелаеш.

— Ти не ме разбираш! — съскам аз.

— Стефани, те и двамата вече са мъртви!

— Не е толкова просто — упорствам аз.

— Напротив — клати глава той.

Искам да крещя, но не го правя. Защото той е прав. В неговия свят — реалния свят — сложните неща винаги могат да станат прости. Това му е работата. Предлага ясни и категорични решения за всички сложни проблеми. Със същото се занимава и Петра.