Пол Ливайн - Излъжи ме два пъти

Потръпнах — не знам дали от мокрите дрехи или от нейното хладнокръвие.

— Стига де, Джейк, какво толкова? — обади се Шушумигата. Изглежда, не разбираше как мога да се ядосвам, че са ми лепнали убийство. — Не сме знаели какво ще излезе. Отначало дори не възнамерявахме да убием Симарон.

— А какво възнамерявахте?

— Искахме да те нападне, но знаехме, че няма да го убиеш. Онази нощ в къщата се надявахме, нали разбираш, да му сриташ задника, да го опердашиш, та да омекне и след това да преговаряме от различни позиции. Един як пердах, ще знаеш, доста засяга мъжката гордост.

— Знам.

— Както и да е, вместо това той напердаши теб и планът отиде по дяволите. После всичко тръгна от само себе си. Тъй де, Хоси рече, че се бояла Симарон да не те убие и колко жалко, значи, че не може да стане обратното, щото е застрахован в моя полза, а пък тя му е единствената наследница. И продължихме да си приказваме. Ами ако туй? Ами ако онуй? Как да я докопаме цялата? А пък накрая то излезе съвсем просто. Ако се гътнеше Симарон, цялата щеше да бъде наша. Знаех си, че ще последваш Хоси насам, а пък ако я видеше синя-морава, веднага щеше да рукнеш на помощ.

Аз се обърнах към Джоу-Джоу.

— Но Симарон те преби, нали? Не си излъгала за това.

— Да — отговори Джоу-Джоу. — Казах му, че си ме срещнал на концерта и искаш да се върна при теб в Маями. Той ме удряше, Джейк. От време на време, колкото да причини болка, без да ме зашемети или да остави белези. Голям майстор беше. Упрекваш ли ме, че му желаех смъртта?

— Не, но те упреквам, че ме накисна.

Шушумигата пак се подпря на лопатата.

— Предположихме, че ще побеснееш от онова, което е сторил на Хоси, а като си спомниш и какво ти причини, ще грабнеш някоя вила да го направиш на шиш кебап. Отначало планирахме Хоси да те подкрепи, да каже, че е било самозащита и да те отърве от обвинение.

— Защо не го направи, Джоу-Джоу? Дори след като уби Симарон, можеше да кажеш истината, че се отбранявах. Ако го бях убил, наистина щеше да е законна самозащита.

Тя премълча, но Шушумигата отговори вместо нея.

— След като се наложи малко да ти помогнем в обора, сценарият се промени. Хоси беше изплашена. Ако вземехте да разправяте една и съща история, щеше да заприлича на заговор за убийство. Да ти кажа, нещата висяха на косъм. По дяволите, без малко да изберем тоя вариант, ама накрая решихме, че истината няма да мине и ще осъдят и двама ви. Ако тя се опиташе да те измъкне, щеше да заприлича на лъжлива повлекана, а пак ако те обвинеше, щеше да излезе опечалена вдовица. Поне така си го мислехме.

— Значи аз съм бил само параван, за да грабнете застраховката и тия тъпи претенции за съкровища.

— Не са чак толкова тъпи — каза Шушумигата. — Не и когато говориш за нея цялата.

— За нея ли? Вече трети път споменаваш, че я искате цялата. Кое, мината ли?

— Не, Сребърната кралица.

— И аз това казвам, мината.

Шушумигата се озадачи, но след това проумя.

— Не, не онази сребърна кралица. Тази тук.

Той стисна един от стълбовете и завъртя прожектора към мястото точно зад себе си. Лъчът освети сребърна жена, висока почти шест метра. Донякъде напомняше Статуята на свободата, само че седеше на трон в нещо средно между кораб и колесница.

— Голяма работа, а? — възкликна Шушумигата. — Много нещо научих за нея. Изчетох всичките вестникарски изрезки на Симарон отпреди сто години. — Шушумигата се опита да имитира телевизионен говорител, но гласът му пак си звучеше като на дребен мошеник от Маями. — „Кралицата се е изтегнала със сладострастната грация на Клеопатра в нейната египетска ладия.“

Пристъпих да огледам отблизо. Колесницата се издигаше върху пиедестал, обрамчен с драперия от сребро, злато и може би абанос. Към трона водеха стъпала, покрити със сребърни долари. На челото на всяко стъпало беше изписано с букви от масивно сребро „Сребърната кралица“. За фон служеше плетеница от блестящи разноцветни минерали, а отстрани имаше рамка от кристал. В долния край на пиедестала бе оформен надпис „Аспен, Колорадо“. И тук буквите бяха сребърни, а фонът приличаше на чисто бяла захар. Приведох се да погледна.

— Диамантен прах — каза Шушумигата.

Шест колони от потъмняло сребро и кристал, инкрустирани с мозайки от различни руди, се издигаха над пиедестала, за да поддържат трона. Колелата на колесницата, пак от масивно сребро, бяха високи около метър и двайсет. Балдахин от кристали и минерали прикриваше главата на кралицата. Косата й бе изработена от стъкло, а по драперията около рубенсовата й гръд имаше украса от лъскави минерали, които не успях да разпозная. В ръката си държеше сребърен скиптър, дълъг около три метра. Увенчаваха го петолъчна сребърна звезда и грамаден сребърен долар. Край колесницата тичаха две гръцки божества, стиснали рогове със златни и сребърни монети.