Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

Кепела постави ръката си, свита в юмрук, на барплота.

— Както обикновено, Джорджи.

— Да, сър, господин Рой.

Джорджи пусна ръцете си в действие и само след миг пред Кепела се появи питие.

Кепела усети приближаването на мъжа, преди да го е видял да се отпуска до него. От Фу винаги се носеше горчив мирис, като на лимонов сок. Доста стар лимонов сок. Каза му:

— Как върви, Фу?

— Ами добре, господин Рой. — Приближи се още повече и зашепна: — При нас останете днес?

Фу винаги го раздаваше прекалено драматично, помисли си Кепела. Обаче какво имаше наум този стар козел, никога не беше успявал да долови.

— Може би.

— Снощи наистина здравата победили — изрече Фу.

— Ако не побеждавах, нямаше изобщо да се връщам тук.

Джорджи, опрян на бара, мълчаливо слушаше. Кепела беше навикнал с вездесъщото му присъствие. Сега и тримата се разсмяха.

Ибен Холст се беше разположил в удобната седалка на взетата под наем скъпа кола, цялата тапицирана в бяло. Старата бричка на Кепела беше паркирана наблизо. На Холст му беше известно всичко за Рой Кепела. Беше го следил — в града, извън града, навсякъде. Следеше го от седмици. И най-накрая беше дочакал резултата. Кепела беше стигнал до дъното, а Холст като хищник, излязъл на лов, само чакаше удобен момент да се нахвърли върху беззащитната жертва. Чувстваше се като човек, който разполага с всичкото време на света. За жалост, разполагаше само с още няколко седмици.

Холст седеше спокойно, но в същото време се питаше дали старият китаец щеше да си свърши работата. Холст му беше обещал богато да го възнагради при добър резултат; единствено въпросът дали, или няма да свърши работа остана висящ.

След деветдесет мъчителни минути Холст влезе в бърлогата на Фу. Кепела не беше на бара. Тогава значи бяха влезли в задната стаичка, тъй като Холст знаеше, че Кепела не беше напускал заведението. Един представител на Ориента стоеше пред вратата на стаичката. Беше нисък и с червеникавокафява кожа, мътното черно на очите му едва прозираше през тесните цепки. Беше облечен с възтясна фланелка, рекламираща летните олимпийски игри. На дясното му рамо беше татуирана рисунка на гъба, образувана след атомен взрив, разтеглена чак до лакътя му. Под него можеше да се различи надпис на китайски, който в превод би трябвало да означава Брат на мира. Всички, които посещаваха бара на Фу, така и се обръщаха към него, въпреки че видът му беше всичко друго, но не и миролюбив. През последните няколко седмици Холст добре го беше опознал. Брат на мира отвори вратата още щом Холст се приближи към него. Също като на Фу Вон, и на него му беше платено от Ибен Холст.

— А, добре дошъл, господин Холст.

Белегът на Фу във форма на конско копито започваше от носа му и се простираше до дясното му ухо. Зъбите му, пожълтели от непрестанно пушене, стискаха цигара без филтър — никой не си спомняше да го беше виждал някога без цигара в уста. Кемълът подскачаше ту нагоре, ту надолу и от време на време в скута му се посипваше пепел.

Стаята беше много малка, изпълнена с дим и тъмна, изключение правеше само осветената от лампа на дълъг шнур и покрита със зелен филц маса за покер. Кепела седеше там. Излъчващ достойнство китаец в делови костюм, когото Холст досега не беше срещал, беше седнал до Фу, веждите му бяха сключени, вниманието му изцяло беше съсредоточено върху ръката, която му се беше паднала. Патси седеше до него и отпиваше от вечното си тъмновато на цвят питие, като от време на време проверяваше дали перуката й си беше все така върху главата й. Патси и Холст се познаваха. Отляво на Фу седеше млад мъж на име Ким. Беше с черно кожено яке, също както и Холст.

Холст се настани до момчето. Столът под него изскърца. На светлината на лампата се виждаше как се точи димът от цигарите.

Обади се Фу:

— Мисля познавате всички освен господин Лу и господин Кепела. — Посочи ги, после представи и новодошлия: — Господин Холст.

Лу кимна, без да вдига очи от картите. Кепела го погледна и му подаде ръка.

— Рой Кепела.

— Наричайте ме Ибен.

Холст произнасяше думите със силен немски акцент. Имаше ясни тюркоазни очи, къса права коса и строги и впечатляващи черти на лицето. Тънките му вежди, сякаш нарисувани с един замах на четката, сочеха право към ушите му с особена форма — липсваше им долната месеста част. Устните му като че бяха начервени. Зъбите обаче бяха бели — като направени от порцелан. Черното му яке плътно прилепваше по мускулестото му тяло.