Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

— Искате си вещите ли?

— Да, непременно. Ще ми ги донесете ли?

— Не мога. Не е разрешено.

— Ще ви платя трийсет щатски долара или равностойността им в марки. Приберете нещата ми, портмонето ми е в дамската ми чанта в стаята. — Тя за миг погледна хотела и отново извърна очи към момичето. — В него има страшно много пари. Налага се да ви се доверя. Моля ви и да платите хотелската сметка. Обяснете на рецепцията, че сте намерила парите, оставени в стаята. Дължа за три нощувки. И нищо друго. Пиколото може да пренесе чантите и да ги изнесе пред портала. Аз ще чакам там с такси. Просто не знам как другояче да постъпя.

— Ето и колата ми.

Миниатюрният автомобил спря до тях. Колелата му бяха малки и вътре имаше място само за двама души. Камериерката отвори вратата и без да влиза, заговори на немски. Шофьорката, също толкова млада като нея, я изслуша, след това кимна. Колата потегли, камериерката се извърна към Шарън и каза:

— Ще направя всичко.

Близо час по-късно, небето с цвят на мръсен сняг все повече прихлупваше града, Шарън се обади по телефона. Жена от другата страна на линията й съобщи друг телефонен номер и веднага затвори. Шарън набра съобщения й телефонен номер поне дузина пъти. Отсреща никой не вдигна. Реши да пътува с влак.

Гарата, побрала се под гигантски полупрозрачен зелен покрив, беше почти празна. Тя с бърза крачка се приближи до гишето за билети и, плащайки с кредитна карта, предоставена й от ЦРУ, си поръча еднопосочен билет за Бон — влакът заминаваше след седемдесет минути.

Забеляза двамата мъже, когато се извърна. Те я гледаха втренчено. Нито един от двамата не й беше познат, но изглежда тя на тях им се стори доста позната. Зачуди се как да постъпи, наученото по време на специалната подготовка като че се беше изпарило, а на негово място се настани паниката. Какво възнамеряваха да направят? Какво биха могли да й направят?

Да те убият , беше мигновената реакция на второто й аз . Също като Брайън.

Те бавно и безцеремонно се приближаваха. Професионални убийци, помисли си тя. Вдигна двете чанти, стиснала здраво под мишница дамската си чанта и билета в ръка. Бързо се придвижи до вратата с надпис DAMEN. Токчетата й потропваха върху каменния под. Двамата безшумно я следваха, като равномерно скъсяваха разстоянието.

Тя блъсна вратата и се озова в малка стая с две мивки и огледало на стената отдясно. Вътрешната врата я отведе в тоалетната. Осъзна, че вътре няма никой. Даже и чистачката я нямаше, сигурно беше в почивка. Беше оставила обаче чифт обувки и блуза. Дали ще посмеят? Пусна чантите на пода и се насочи към дървения шкаф, върху който беше метната блузата. Във второто чекмедже откри плетена от ракита кошничка, съдържаща принадлежности за шиене — и неголяма ножица, която взе.

Чу външната врата да се отваря, пантите й проскърцаха. Тя скочи срещу нея, подхлъзна се и падна на колене, докосвайки вратата с ръце. Вратата се отвори. Шарън забеляза острие на кама, стърчащо от дясната ръка на мъжа. Той спря устрема си, усетил присъствието й. Преди мъжът да успее да се извърне, тя вдигна ножицата над главата си и я заби в гърба му. И двамата в един глас нададоха вик, който се блъсна в покритите с плочки стени и се върна многократно усилен. Ръката на преследвача й отпусна камата и тя издрънча на пода. Шарън я вдигна и отстъпи назад, почуквайки кокалчетата на ръцете си едни в други, чудейки се какво да прави по-нататък.

Мъжът не беше мъртъв. Даже не беше и в безсъзнание, само беше изпаднал в шок. Беше паднал на гръб — лежеше върху ножиците — с прободен бял дроб, ръцете и краката му шаваха — така й заприлича на костенурка, паднала върху корубата си. Преследвачът й мърдаше устни и се опитваше нещо да каже, но звук не излезе.

Тя се пресегна покрай него и улови чантата с по-ценните вещи, дамската си чантичка през цялото време не беше сваляла от рамото. Чу изскърцването на външната врата отново. Дали не идваше и…? Стисна здраво камата, притаи се отдясно на вътрешната врата и изпъна въоръжената си ръка. Вратата се отвори. Подаде се мъжки крак, обут в панталон. Тя заби до дъно острието в бедрото на мъжа. Той изкрещя — крясъкът му се блъсна в стените и се върна усилен — и се стовари върху другия мъж.

Шарън блъсна вратата и напусна тичешком гарата. Беше започнало да вали.

Джей я забеляза от другия край на стаята, седеше сама до неголяма маса, пред нея — висока чаша чай с лед. Беше подпряла брадичка върху дланите си и се бе загледала през прозореца — но зелените й очи не личеше да наблюдават нещо определено. Като че се беше втренчила в празно пространство, без да вижда нищо и никого. Той вярваше в неочакваните съвпадения, открития; беше се отбил тук само за да си купи сладолед и не се учуди, че я вижда вътре. Отначало тя не го забеляза, все така продължаваше да гледа в нищото, тъжните зелени очи бяха неподвижни — заприлича му на мраморна статуя. Беше си сложила бели шорти, индийска блуза и чехли на големите си стъпала. Пръстите на краката й бяха лакирани в червено, по ноктите на ръцете й нямаше лак. Беше опънала косата си назад и я бе стегнала с кадифена панделка — така приличаше на професионална тенисистка, само чехлите разваляха впечатлението. Той взе два шоколадови сладоледа в конусовидна опаковка и приближи масата й. Стоя, докато шоколадът не потече по ръката му. Най-накрая просто се изкашля и тя вдигна поглед към него. Подаде й едната опаковка.