Стюарт Уудс - Нещо гнило в Ел Ей

— Какво?

— Току-що видях онзи адвокат, дето не практикува право, да влиза в него и мога да те уверя, че не е единственият клиент.

— Значи действат незаконно — каза Рик. — Защото при онази операция им взехме разрешителното.

— Това дава ли основание за ново посещение?

— И още как! Ще им изпратя две коли до няколко минути. Ще видим дали продължават да приемат залози.

— Не би ли могъл да прибереш и клиентите?

— Мога да ги арестувам, не мога да ги задържа.

— О, ще ми направи голямо удоволствие да видя нашия човек в полицейска кола.

— Кметът сигурно ще ми се накара, но… какво, по дяволите, изглежда забавно!

— Ще чакам и ще гледам отдалеч — каза Стоун.

Той отби в странична уличка и се разсмя, когато видя Дейвид Стърмак вързан с белезници до двама месари с мръсни престилки. Адвокатът протестираше шумно, но никой не го слушаше. Имаше и премия: Мартин Бероун също беше сред арестуваните. Стърмак сигурно бе влязъл да се срещнат. Телефонът на Стоун иззвъня.

— Да?

— Рик е, какво стана там?

— Всичко свърши — прибраха и Бероун.

— Ако само са яли сандвич, ще трябва да ги пусна веднага, но ако са били отзад, мога да им предявя обвинение.

— Чудесно! Между другото, нашият човек пристигна в ролс кабрио. Можеш ли да й наложиш запор?

— Защо не? Ще изпратя „паяк“.

— Надявам се да не бъдат излишно нежни с колата.

— Обикновено не се престарават — засмя се Рик.

— Обади ми се да ми разкажеш как е минало, окей?

— Разбира се.

— Между другото, повиках Дино. Искаш ли утре да обядваме заедно и да си поговорим?

— Ти как мислиш?

— Тогава среща в откритото кафе на „Бел Еър“ в дванайсет и половина.

— До утре.

Стоун затвори и потегли към хотела, подсвирвайки си весела мелодия по пътя. Нещата се развиваха в правилна посока: беше успял да разроши перата на враговете си, приятелят му идваше на помощ и го очакваше прекрасна вечер в хотела.

Стоун и Дино закусваха на терасата на апартамента и си обменяха новини.

— Имаше ли работа? — поинтересува се Стоун.

— Ако имах, щях ли да идвам тук и да се размотавам с теб? Нивото на престъпността в Ню Йорк спада стремглаво: убийствата намаляват, кражбите също, грабежите… дори влизанията с взлом. Ужасно! — Стоун се изсмя. — Не е никак смешно, защото скоро ще започнат да уволняват полицаи. Кметството вече започна да ни чете лекции да бъдем „готини“, защото сме пропъждали туристите.

— Градът ще стане по-добър за всички ни, Дино.

— На мен си ми харесваше, както беше преди: пречукваха хора по всяко време на денонощието, по 42-а не можеше да се разминеш от проститутки, на всяка врата имаше по три ключалки — град на полицаите, нали разбираш? — Той махна вяло с ръка. — А не като тази жалка пародия на метрополис. Ти на това хотел ли му викаш? Че тук няма пожарен изход, във фоайето не видях нито една курва, да не говорим, че са го построили в джунгла!

— Градина.

— Градина се нарича онова, което имаш в задния двор на тухлената си къща, а това… това си е шибана джунгла! Че тук има растения, които могат да се видят само в тропическа гора, а в ручея… в ручея, боже господи, има лебеди! В Ню Йорк не бих се обзаложил за нищо на света, че ще изкарат и двайсет и четири часа, преди да се появят на нечие барбекю!

— На мен пък ми харесва… говоря за хотела.

— Това е ясно. Но как, дявол да го вземе, можеш да си го позволиш?

— Нали ти разказах, че взех участие във филм. Изчуках двайсет и пет бона за два дни. Сега безгрижно ги пръскам.

— Всичките?

— Може би, накрая ще се разбере.

— Как е Рик Грант?

— Станал е лейтенант и има добра служба в Централното. Но ще ти кажа, че страшно ми помогна. Ще обядваме заедно с него.

— А каква беше тази история с опита да те убият?

— Казвам ти, разминах се на косъм!

— Разкажи по-подробно.

— Ще се опитам да те въведа в цялата бъркотия.

Стоун започна с вечерята в „Илейн“ и обаждането на Ванс там и разказа на Дино за нещата, които се бяха случили от идването му в Лос Анджелис.

Дино слушаше като хипнотизиран, подпрял брадичка в ръка, омлетът му изстиваше, но той слушаше, без да проговаря, докато Стоун не свърши.

— Това е… не знам… нямам думи… идва ми да кажа възмутително, но… — каза накрая той. — Как е възможно да те хвърлят в океана, окован като…?

— И аз това се чудя.

— И какво направи ти по въпроса? Уби ли шибаните копелета?

— Не се наложи — Иполито ми спести усилията. Случи им се онова, което ми мислеха.