Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Да, може. Но е възможно и Джоуел Хъчинсън, и Алан Стюарт да не споделят нищо помежду си и единият да се опитва да отклони другия от вярната следа.

— Например, Аманда Стюарт е убила Фелоус и съпругът й насочва хората в погрешна посока?

— Може би. Или Джоуел се е престарал и сега иска да продължи да се преструва, че съществува загадъчен съучастник в убийството.

— Но това е абсурдно. Някой блъфира. Новото така наречено послание за изнудване е чиста глупост.

— Имаш право. Така е. Няма съмнение. Но трябва да ти кажа, че и двамата много настояват да намеря онзи партньор. Затова изтеглиха Крук от случая и го възложиха на мен. Разбира се, никой не ми го е казвал. Но ако е замесен, Алан не може да си позволи Крук да доведе някой, който ще се разприказва. Аз трябва да намеря партньора на Гай. И предполагам, че ще ми заповядат да използвам всички възможни методи, когато го направя.

— Но партньорът вече е мъртъв .

— Знам, Хич. И ти го знаеш. Но Алан не го знае. Не разбираш ли? Седмица след убийството на Гай, Алан получи още една партида мръсни снимки на съпругата си. Бяха оставени на рецепцията. Не бяха изпратени по пощата. Явно не го е направил Гай от гроба. Алан беше много уплашен. Това би могло да сложи край на политическата му кариера.

— Тогава или Стюарт, или Хъч правят номера. Или Фелоус през цялото време е имал друг партньор, освен Каролин Джеймс.

Кейт поклати глава.

— Но кой е оставил снимките, по дяволите?

— Кучият син ми е длъжник.

Кейт набоде с вилицата си още едно парче вафла и го сложи в устата си. Гневно. И победоносно. Преди да й задам въпроса си, тя вече кимаше.

Това означаваше „да“.

Пожарникарският пилон в жилището на Джулия ти позволява да се спуснеш от ателието в галерията, ако вече си горе. Но аз бях долу и използвах вратата.

Сю Китайката седеше зад рецепцията и четеше списание „Вилидж Войс“. Тя ме погледна и каза:

— Няма я.

През няколкото години, в които Сю Китайката отговаряше за галерията на Джулия, не я бях чул да произнесе нито една многосрична дума. Залагах й капани и й задавах подвеждащи въпроси, но Сю Китайката знаеше играта. И аз отдавна се бях отказал.

— Имаш ли представа къде е? — попитах аз.

— Не.

— Кога я очакваш да се върне?

— Не знам.

— А кога излезе?

— Не знам.

Разходих се из галерията, разглеждайки картините на Джулия. Веднъж тя ми каза, че обикновено не знае какво рисува, когато започва нова картина, а понякога — дори когато я завърши. И затова избира произволно имената им. Например „Господин Грийн яде велосипеда си“ или „Тунизийска палачинка, втора част“. Но Джулия подбира с вкус цветовете и създава красиви форми и мисля, че някои от най-хубавите й картини са неразбираемите със смешните имена. Между другото, има един колекционер, който още търси „Тунизийска палачинка, първа част“, която Джулия не си направи труда да му съобщи, че не съществува. Но другите й картини се продават по-добре. Повечето изобразяват онова, което се нарича съпоставителен размисъл — човек с кокошка вместо ухо, водопад, спускащ се от административна сграда или семейство пури на плажа.

Попитах Сю Китайката какво чете.

— Лайна — отговори тя.

Леля Били ме бе помолила да й помогна в следобедното поклонение. Ставаше въпрос за една от онези неприятни ситуации, когато смъртта — в случая на възрастна жена — принуждава двете враждуващи фракции на семейството да оставят оръжията и да се опитат да се съберат под един покрив — на погребалния дом — за час и нещо. Ще се изненадате, ако ви кажа колко много такива случаи имаме. Задачата ми не е както обикновено да уталожвам скръбта, а да й попреча да се намеси. Обикновено скандалът възниква в близост до ковчега. И горкият мъртвец лежи безпомощно там, без да е в състояние да направи нищо. Понякога двамата с Били се намесваме в тези караници, опитвайки се да разтървем враждуващите страни и обикновено приключваме с разкъсани дрехи.

В подобни случаи изключително полезна се оказваше мълниеносната мобилизация на леля ми. Не ставаха истински сбивания. Един-два пъти се наложи да потушим леки припламвания, но общо взето нямахме проблеми в това отношение. Веднъж дори бяхме почетени с изненадващото посещение на Еди Велвит. Издокарана в готически костюм и отрупана с пет килограма бижута, тя се приближи до ковчега, възхити се на трупа, стисна ръцете на неколцина опечалени, привлече гневните погледи на други и излезе от залата, като преди да си тръгне, се разписа в книгата за съболезнования.