Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Били и аз се бяхме паркирали пред телевизора. Леля ми се бе отдала на една от малките си мръсни тайни — сълзливите сериали. Тя е обсебена от тях. Убийства. Изнасилвания. Кръвосмешение. Незаконни аборти. Изневери. Били не може да им се насити. Понякога, в усилие да прикрие онова, което с готовност признава за просташко занимание, тя приготвя чай, кекс или богато гарнирани пасти за следобедната серия. Били прилича на херцогиня в публичен дом, докато седи, заобиколена от фин китайски порцелан и се кикоти на греховете, извършващи се пред очите й.

Тя ми обясняваше какво е станало в предишната серия, когато програмата беше прекъсната от извънредна новина. Голямата глава на Мими Уиг изведнъж изпълни екрана. Изражението й беше адски сериозно. Бавно и монотонно, тя съобщи, че Джеф Симънс е получил инфаркт и е откаран в болница „Джон Хопкинс“. Състоянието му било неизвестно, макар че по непотвърдени данни, любимият на целия щат говорител бил спрял да диша.

— На това му казваме, че е умрял — отбеляза Били. — Горката Хелън!

Тя имаше предвид майката на Джеф Симънс. Забелязах, че масата за карти е наредена и чака.

Мими Уиг призова гражданите на Балтимор да се молят за Джеф Симънс и сключи пръсти като за молитва, в случай че сме забравили как се прави.

После образът й изчезна и сапуненият сериал продължи.

— Онази е Глория — заговорнически прошепна Били и си наля още една чаша чай. — Мисля, че миналата година уби кмета. Или роди бебе от него. Вече не си спомням.

На прага на външната ми врата стоеше Кейт, облечена в тънка синя рокля. В ръцете си държеше голяма дървена купа.

— Кускус.

— Кускус?! В моята родина казваме алоха 6 6 Здравей (хавайски). — Б.пр. . Влизай — рекох аз.

Тя извади кафява папка от чантата си, сложи я на масичката ми за кафе и започна да сипва кускус в чиниите. Направих й комплимент за яденето, сетне попитах за папката.

— На Чарли ли е?

Кейт кимна.

— Всяко разследване ли има папка?

— Да. Трябва да се разписваме, когато ги изнасяме.

— От колко време работеше съпругът ти по случая?

— От четири-пет месеца. Както ти казах, отначало той не работеше под прикритие. Но ако човек любопитства и задава твърде много въпроси, ще провали разследването, защото заподозрените ще разберат, че проявява интерес към тях и ще си държат устите затворени.

Кейт непрекъснато поглеждаше папката. Явно изгаряше от любопитство да прочете какво пише там, но в същото време се питаше дали не е по-добре да не знае.

— Държа се глупаво, нали?

— Не. Страхуваш се. Не те обвинявам.

— Добре. Да свършим тази работа.

Двамата се преместихме на дивана. Кейт пое дълбоко въздух и се наведе да отвори папката.

Очевидно всичко бе започнало, когато колата затънала в калта. Само че в случая не била кола, а влак, който излязъл от релсите. Но вие разбирате какво искам да кажа.

Произшествието станало в Индиана. Влакът пътувал от Балтимор за Айова. Според първия доклад в папката, около дерайлирането нямало нищо особено. Това се случва много по-често, отколкото предполага средностатистическият американец. Защото за повечето дерайлирания на влакове, превозващи стоки и хора, не се съобщава по новините. И за онзи инцидент не казали нищо. Влакът се сблъскал с непредвидени затруднения, когато тръгнал по моста над река Уобаш и четири вагона излезли от релсите и се преобърнали. Три от четирите пренасяли евтина стерео техника. Те не представлявали интерес.

Но четвъртият вагон привлякъл повече внимание. Там имало неколкостотин стоманени варели. На етикетите пишело „силикагел“. Това не е гел, а по-скоро кварцов пясък. Отличителната му характеристика е, че изсмуква влагата от всичко, с което влезе в съприкосновение.

Трийсет и шест варела се отворили, докато се търкаляли по релсите. Но от тях не се изсипал кварцов пясък, а мръсотия. Или по-точно кал — черна, лепкава и смрадлива.

Логичната първа стъпка била да потърсят изпращача или получателя, за да ги информират за дерайлирането и да ги питат какво да правят със стотиците стоманени варела с надпис „силикагел“ и с трите дузини, които съдържали мръсотия. И тогава установили, че на варелите няма информация за източника на така наречения силикагел, а само е отбелязан получателят — склад в депото край Демойн. На етикетите нямало име нито на човек, нито на фирма. Това вече било проблем. А проблемът изтичал в река Уобаш. Направили изследвания на мръсотията, изсипваща се от варелите, и установили, че е токсична.