Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

А това е престъпление.

— Сега се намесва Чарли — каза Кейт.

Тъй като влакът тръгнал от Балтимор, била уведомена тамошната полиция. Обаждането приел детектив Чарли Ръсел. И на него възложили случая. Ръсел започнал да пише доклади. Наред с фактите, които събирал, Чарли описвал и размишленията си. Действайки по една от идеите си, той отишъл в Демойн и посетил склада, където трябвало да пристигнат злополучните варели. И там намерил четиристотин стоманени варела със същите етикети и фалшив „силикагел“, който отравял водите на река Уобаш. Не било необходимо дори да ги отваря, за да разбере, че вътре има лепкава мръсотия. Сто и няколко варела били натрупани в оградената площ извън склада, където се били издули, ръждясали и пробили от природните стихии. И токсините изтичали. „Вонята се носеше във въздуха“ — бе написал детектив Ръсел.

Чарли проверил документите, товарителниците, разписанията и така нататък. За мистериозния товар от Балтимор нямало никаква информация. Произходът на варелите не бил упоменат. Нито собственикът. И тогава детектив Ръсел се заловил да измисля план да извърши разследване под прикритие.

Кейт стана, протегна се и започна да крачи из стаята, докато четеше какви са били причините на съпруга й да мине под прикритие. Вероятно се надяваше, че това е било единственото възможно решение. Защото именно това решение бе довело до присъствието му онази нощ в склада със стоманените варели.

— „Установих, че собственикът на склада, където е трябвало да бъдат доставени варелите, е някой от Балтимор — прочете Кейт. — Железопътните власти в Демойн не знаят почти нищо за склада. Според документите не е използван повече от година. Дали наистина е така? Произходът на товара е неизвестен. Пише само Балтимор. Забележка: вагоните не се товарят сами. И не се закачат сами във влакови композиции. Отлагането на разпитите в Балтимор възпрепятства разследването. Ще се свържа с шофьорите на товарни камиони за незабавно «наемане на работа» в железопътния склад в Спароус Пойнт, Балтимор.“ Не е искал да се занимава с никого от железниците. Само са щели да го излъжат и да прикрият следите си.

— При положение, че е било дело на хората от железниците — отбелязах аз.

— О, със сигурност са били те. Там Чарли е попаднал на парите. Някой трябва да е натоварил варелите. А друг е трябвало да си затваря очите.

Върнахме се към докладите. Чарли Ръсел бе продължил да ги изпраща редовно, веднъж седмично. Използвайки връзките на полицията с шофьорите на товарни камиони, Ръсел си бе намерил работа като товарач в депото. Отварял си очите на четири и се ослушвал и скоро намекнал пред подходящите хора, че се интересува от „допълнителна работа“. Отначало му предложили да работи на две смени. Той се съгласил и се оплакал на Кейт, че извънредната му заплата се депозира на сметка в градската управа и накрая ще бъде върната на работодателя му. Но останал там, изявявайки желание да спечели допълнително пари и готовност, ако се наложи, да наруши някои правила, за да го стори. После при него отишъл човек на име Ърл Дилоренцо. Името ми беше познато от изрезките от вестници, които ми бе дала Кейт.

— Мъжът на стълбите.

— Да. Дилоренцо. Човекът, когото се предполага, че съм застреляла. Онзи, който Алан посочи като убиеца на Чарли.

Дилоренцо предложил на Чарли друга извънредна работа. Този път нелегална. Завел го в склада в Спароус Пойнт, който бил празен, и му казал да дойде пак след две вечери, в полунощ. В уречения час Чарли видял камион, паркиран в товарното помещение. В камиона имало стотина стоманени варела. Чарли, Ърл Дилоренцо и шофьорът ги разтоварили. Чарли се опитал да зададе няколко невинно звучащи въпроса за варелите, съдържанието и произхода им, но Дилоренцо дал ясно да се разбере, че му плащат да работи, а да не пита. След две нощи пак повикали Чарли в склада. Тримата залепили етикети на барабаните. Силикагел. После ги натоварили на вагона, докаран там. Накрая Дилоренцо дал на Чарли и шофьора по десет стодоларови банкноти, напомнил им, че всичко това не се е случвало и им казал довиждане.

Кейт отново седна на дивана и в продължение на минута не каза нищо. Беше се вторачила в пода. Макар че всъщност се бе вторачила в миналото и виждаше хилядите долара, които бяха дали на съпруга й. Несъмнено го гледаше изпитателно в очите, опитвайки се да разгадае изражението им.

— Това достатъчно ли е? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?