Дан Симънс - Куфарът

Стигна до първата свръзка с другите пътеки и спря. Под него и около него имаше толкова метал, че можеше да послужи като частично прикритие спрямо изстрели отдолу, но високо горе имаше още два реда пътеки. Това никак не му харесваше. Горе, почти на двайсет метра от пода на стоманолеярната, мракът беше непроницаем. Ако там имаше някой, веднага щеше да види силуета му очертан като на длан на фона на светлината долу — и освен това надолу се стреляше много по-точно, отколкото нагоре.

Курц се обърна на една страна и огледа подстъпите към контролната кула.

Три от пътеките на това ниво стигаха точно до стъклено-стоманената кутия на Док, но и трите бяха добре осветени отдолу и от светещите прозорци на кулата. Една ориентирана изток-запад пътека минаваше на около четири метра над контролната зала и беше свързана с това ниво посредством стълба. Седем метра по-нагоре имаше друга пътека, три още по-горни пътеки — и то доста тесни, доколкото виждаше в мрака — свързваха стените с гредата и рамото на някакъв стар кран. Най-горните пътеки се пресичаха над контролната кула. Това беше най-безопасният път, а на височина двайсет метра трудно щяха да го уцелят с пистолет. Единственият проблем беше в това, че от тези най-горни пътеки за поддръжка на крановете нямаше стълба към второто ниво над контролната кула. Имаше някакви поддържащи стоманени въжета, но оттук изглеждаха доста тънки.

„Майната му“ — помисли си Курц и започна да се катери.

Горната пътека беше два пъти по-тясна от досегашната. Лактите му почти се изплъзваха отстрани, докато пълзеше към средата на откритото пространство. Освен това пътеката се клатеше и Курц гледаше да се придвижва възможно по-плавно.

Беше толкова тъмно, че някой можеше да е застанал на същата пътека на три метра от него и да не го види. Курц свали предпазителя на пистолета и продължи да пълзи напред.

„Не се прави на кретен — обади се снизходително скептичната част на съзнанието му. — Никой друг не е толкова ненормален, че да се качи чак тук.“

Наистина беше високо. Курц се опитваше да не гледа надолу, но беше невъзможно да не поглежда през решетката на пътеката. Виждаше затрупаните с боклуци и мръсотия покриви на офисите отдясно, куповете руда, приличащи на купчини в детски пясъчник на основното ниво, и черната паяжина от висящи пътеки и стоманени въжета под себе си. Изпита мимолетно съчувствие към работниците, които се бяха качвали по тези тесни пътеки, за да обслужват крана.

„Майната им. Сигурно са им плащали вредни.“ На половината разстояние забеляза, че нестабилността на пътеките се дължи на факта, че краищата им висят свободно във въздуха, защото самият кран липсваше, очевидно продаден от собствениците заедно с двигателите и основната поддържаща рама. На десет метра над и на седем метра преди контролната кула пътеките свършваха в… нищото.

„Колко опора са осигурявали кранът и рамата?“ Курц спря и изви врат нагоре към тавана — на три метра над главата му бяха закрепени оскъдни като бройка и дебелина стоманени въжета. Беше прекалено тъмно, за да забележи пукнатини или липсващи болтове, но беше съвсем очевидно, че целта на стоманените въжета не е да поддържат висящите пътеки.

Продължи да пълзи.

Точно над контролната кула — и въпреки мрака — започна да се колебае дали наистина е невидим. Самият той виждаше всичко като на длан.

Покривът на контролната зала беше плосък и черен. Пътеките отдолу изглеждаха тесни и нестабилни, а трите, които му трябваха, изглеждаха направо недостижими. Единственото хубаво нещо, което намираше в настоящото си местонахождение, беше добрата позиция за стрелба. Нищо не помръдваше в студеното и пусто пространство, но полезрението му — както и обсегът, ако имаше по-добър пистолет или пушка — беше ограничено от купчините варовик и от мрака.

Курц се обърна настрани, за да даде почивка на лактите си, и сърцето му се разтуптя. Стоманените въжета, които беше видял отдалеч, отблизо се оказаха още по-тънки и по-ненадеждни. Бяха не по-дебели от кутрето му и почти сигурно от тях стърчаха стоманени нишки. Освен това бяха прикачени към външната част на долната пътека и Курц не виждаше как ще успее да се прехвърли през перилата, без да се изложи на прицел.

„Имам ръкавици“ — помисли си. Сгъна и разгъна пръстите си в тънката кожа и едва не се разсмя на глас при мисълта, че евтините ръкавици може да го защитят от стърчащите стоманени нишки.

Е, трябваше или да започне да пълзи обратно към стената, или да измисли нещо.