Дан Симънс - Куфарът

Пруно премина на нещо прилично на гръцки и се разкрещя.

Татко Соул му отвърна на иврит. Хвърчаха слюнки.

— Господа, благодаря за вечерята и за разговора. — Курц се надигна и излезе през ниската врата.

Двамата мъже вече се караха на някакъв тотално непознат език. Изобщо бяха забравили за присъствието му.

Курц си тръгна.

Курц паркира до стария очукан пикап на Док. Снегът се усилваше и черното небе се сливаше с черните сгради. Курц сложи малкия пистолет в джоба на палтото си, провери дали пълнителите са в другия джоб и тръгна през тъмния хлъзгав паркинг към зиналия като черна паст портал на изоставената стоманолеярна.

В момента, в който пристъпи през отворените врати, усети, че нещо не е наред. Всичко изглеждаше и миришеше както обикновено — студен метал, студени пещи, огромни тигели, увиснали на тавана като празни супници, купчини шлака и натрошен варовик, няколко светли петна от оцелелите лампи и високо горе над всичко прозорците на контролната кула на Док — но нещо определено не беше наред. Курц настръхна и по кожата му пробягаха ледени тръпки.

Вместо да мине през откритото пространство между купчините сгурия, той се наведе и се затича покрай ръждясалите машини вдясно. Спря зад една ниска желязна стена и хвана пистолета си.

Нищо. Никакво движение. Никакъв звук. Нито следа от движение.

Курц се увери, че е скрит отвсякъде, и остана зад стената около минута, за да си поеме дъх. Не знаеше какво го беше изплашило, но вниманието, което обръщаше на привидно незабележимите неща, беше запазило живота му през последните единайсет години, по-голямата част от тях с обявена награда за главата му.

Започна да се промъква към контролната кула, като гледаше да не излиза от сенките. За миг се замисли дали да не изтича към вратата и оттам към буика на паркинга, но това означаваше твърде дълъг престой на открито. Ако всичко беше наред и Док го чакаше, Курц щеше малко да се засрами, но във всички случаи предпочиташе срама пред куршум в мозъка.

Продължи да се придвижва встрани от откритото пространство на прибежки от по пет метра и по-малко, като гледаше да остава в прикритието на разни тръби и ръждясали машини. Придържаше се към мастиленочерните сенки и не заставаше с гръб към още по-тъмните места. Стараеше се да не вдига шум. Така измина две трети от разстоянието, но машините свършиха, а между него и стоманената стълба към кулата на Док оставаха още двайсет и няколко метра открито пространство.

Курц си помисли дали да не му викне, но бързо се отказа. Дори да го бяха видели че влиза, в момента едва ли знаеха къде точно се намира. „Освен ако нямат снайпери и очила за нощно виждане като онези идиоти в склада.“ Курц прогони тази мисъл от главата си. Ако имаха снайпери и очила, щяха да го очистят още на влизане, докато беше на шейсет метра от кулата.

„А кои, по дяволите, са «те»?“ — помисли той и реши да остави въпроса за по-късно.

Пропълзя под някаква плетеница от тръби, всяка поне един метър в диаметър. Бяха празни. От бетонния под лъхаше мраз, който вледеняваше краката му до болка. Курц не му обръщаше внимание.

Стигна. Контролната зала на Док беше заобиколена отвсякъде с висящи пътеки и в сенките до тухлената стена имаше стълба, която се свързваше с лабиринта на пътеките.

Курц коленичи до стълбата и зачака. Стълбата беше почти закрита от множество вертикални греди и тръби, но какво щеше да стане, ако нашествениците се криеха горе на пътеките в мрака? А дори да бяха на етажа, Курц трябваше да мине по безброй пътеки преди да се добере до контролната кула. Въпреки всичките филми за Джеймс Бонд, в които тайният агент тичаше по висящи пътеки с пистолет в ръка и около него само хвърчаха искри, Курц знаеше, че откритата от всички страни стомана не предлага почти никаква защита. Един добър изстрел и с него беше свършено.

„Без смелост няма слава“ — обади се някаква част от съзнанието му.

„Това пък откъде ми хрумна?“ — отвърна по-здравомислещата и по-голяма част. Разборът на здравия разум се отлагаше за по-късно.

Започна да се изкачва по стълбата. Полите на дългото му тъмно палто се вееха зад него. Когато стигна на нивото на далечната контролна кула, стъпи върху една от пътеките. Много му се искаше да беше от солидна стомана, а не от решетка.

Никакви изстрели. Никакво движение.

Запълзя с насочен револвер по ръждясалата пътека. В един момент се прокле, че е изхвърлил инкриминирания кимбър. Но това бе още една причина, поради която трябваше да стигне до Док и до арсенала му.