Дан Симънс - Куфарът

Той се втурна по висящата пътека в обратната посока и докато тичаше, извади гилзите и се опита да презареди. Изтърва един патрон. Бръкна в джоба си за друг. Пет. Готово.

Отдолу отекнаха стъпки. Стрелецът беше излязъл от прикритието си, тичаше под контролната зала и стреляше по него. По висящата пътека заигра сноп светлина от фенер. Куршумите свистяха покрай Курц. Хвърчаха искри. Възможно ли беше стрелецът да е сам?

„Не може да съм такъв късметлия.“

Знаеше, че няма да успее да измине трийсетината метра до стената, без да го улучат. Дори да успееше, щеше да е лесна мишена, докато слиза по стълбата.

Нямаше никакво намерение да тича до стената. Сграбчи едно носещо стоманено въже с лявата ръка, стисна револвера в дясната, преметна се над парапета и скочи.

Каменният под бе все така на убийствените десет метра отдолу, но Курц скочи върху първата попаднала му камара от варовик, а тя беше висока поне пет метра. Падна от другата страна спрямо стрелеца — наръби се на острите камъни и повлече със себе си лавина чакъл — но наклонът омекоти падането му и го спаси от това да си счупи врата.

Свлече се на пода заедно с порой камъни, но веднага скочи и побягна — още преди стрелецът да заобиколи купчината.

Още два изстрела проехтяха зад гърба му, но Курц вече заобикаляше с пълна скорост друга купчина. Там спря, хвърли се по корем и хвана здраво револвера с две ръце.

Стрелецът не идваше.

Курц отвори широко уста, за да успокои трескавото си дишане, и напрегна слуха си докрай.

Отзад и отдясно се търкулнаха няколко камъка. Или стрелецът, или някой негов съучастник се опитваше да се изкачи по купчината или да я заобиколи.

Курц премести револвера в лявата си ръка, обърна се надясно и се засипа с камъни, сякаш се заравяше в собствения си гроб. Зарови краката си в купчината, положи глава в една вдлъбнатина на склона и се засипа целия без очите. Щом камъните спряха да се търкалят, премести револвера в дясната си ръка и зарови и нея.

Знаеше, че не е успял да се покрие добре и че всеки ще го види, ако е малко по-светло. Но мракът беше наистина плътен. Курц насочи револвера в посока на шума отпреди малко и зачака.

Изтърколиха се още няколко камъка. Оскъдната светлина му беше достатъчна, за да различи силуета на ръката с пистолета иззад ръба на купчината на около пет метра от себе си.

Курц чакаше.

Появиха се глава и рамо — и почти веднага изчезнаха.

Курц чакаше.

Светлината зад Курц беше по-силна, което означаваше, че стрелецът вижда по-добре силуетите на пода. Курц се надяваше единствено на това, че се е заровил добре.

Мъжът се показа иззад купчината. Държеше пистолета си точно както трябва. От кръста нагоре тялото му беше доста едро, което означаваше, че е с бронирана жилетка.

Курц беше наясно, че мъжът всеки момент ще го забележи и ще стреля, и освен това беше наясно, че самият той или трябва да се прицели по-добре, или всичко ще е напразно и ще загине само след секунди. Мръдна дулото малко наляво.

Камъните също се размърдаха.

Мъжът моментално се извърна и стреля три пъти. Един куршум попадна на сантиметри от дясната ръка на Курц. Отломките се забиха в лицето му. Вторият се заби между заровената му дясна ръка и тялото му. Третият облиза лявото му ухо.

Курц стреля два пъти, като се целеше в слабините на мъжа и в левия му крак.

Стрелецът падна.

Курц стана и затича към него. Камъните се свличаха под краката му и той на няколко пъти едва не падна заедно с тях, но все пак успя да стигне до стенещия мъж точно когато той отново вдигаше оръжието си.

Курц изрита деветмилиметровия глок от дясната ръка на детектив Хатауей и той се плъзна по студения каменен под. Ченгето започна да опипва дрехите си с лявата ръка и Курц едва не го застреля в главата, преди да осъзнае, че Хатауей е вдигнал кожения си портфейл с полицейската значка. Щит, така й викаха ченгетата.

Хатауей изстена отново и стисна левия си крак с другата си ръка. Дори в мрака се виждаше, че от раната блика мощна струя кръв. „Сигурно съм го уцелил в бедрената артерия.“ Но ако куршумът я беше прерязал напълно, Хатауей вече трябваше да е мъртъв.

— Турникет… коланът ми… направи турникет — стенеше Хатауей.

Курц стисна здраво пистолета си, стъпи върху гърдите на Хатауей — изкара му въздуха — и насочи дулото към лицето на полицая.

— Млъквай! — изсъска му, без да откъсва поглед от пространството отзад. Нямаше никого.

Никакви стъпки. Нищо, освен изтощеното дишане на двамата мъже.