Дан Симънс - Куфарът

— Ако ти дам шибания номер, до един месец съм мъртъв — прошепна Скаг Малкия. — Няма да се спася дори в единична килия.

— А ако не ми дадеш номера и не уредиш банковата сметка веднага, ще прекараш тук целия си живот. Още ли си булка на Били Джо Креп?

Скаг Малкия се намръщи и ръцете му затрепериха още по-силно, но все пак се опита да се направи на възмутен.

— Изобщо не си въобразявай, че ще ти дам толкова пари…

— Не са за мен — каза Курц и му обясни много тихо и много бързо. Когато свърши, заяви: — Освен това накарай адвоката ти да се свърже с шефовете на другите фамилии в щата. Ако те не са в течение, нещата просто няма да станат.

Скаг Малкия впери поглед в него.

— Защо искаш да ти вярвам, Курц?

— Скаг, аз съм единственият човек на света, който има безусловен интерес да излезеш оттук жив и здрав. Ако не ми вярваш, потърси помощ от баща си или от сестра си, или от вашия консилиере.

По обратния път за Бъфало Курц мина през Локпорт. Къщата на улица „Лилия“ беше тъмна и заключена, но децата още не бяха свършили училище и затова Курц спря и зачака. Опитваше се да вали сняг.

Към четири следобед, тъкмо когато започна да се здрачава, Рейчъл се прибра от училище. Курц не беше виждал нейна снимка от години, но нямаше как да не я познае. Имаше бялата кожа, червената коса и изящното телосложение на майка си. Дори походката й беше същата. Беше сама.

Курц гледаше как момичето отключи дворната врата, провери пощенската кутия и бръкна в ученическата си чанта за ключове. След минута влезе в къщата и светна в кухнята. Курц не виждаше нищо през щорите, но усещаше присъствието й.

След още малко запали колата на Арлен и бавно се отдалечи.

Много беше внимавал някой да не го проследи от Атика дотук, но в Локпорт вниманието му отслабна. Затова не забеляза черния линкълн, паркиран на половин пресечка по на юг. Не видя мъжа зад затъмнените стъкла, който го наблюдаваше през бинокъл. Черният линкълн не го последва, но мъжът не свали бинокъла, докато Курц не се скри от погледа му.

— Мога ли да си получа колата? — попита Арлен.

— Още не — отвърна Курд. — Но ще те откарам до вас и ще ти я върна по-късно вечерта.

Арлен измърмори нещо, след което каза по-членоразделно:

— Пърл Уилсън се обади в отговор на твоето обаждане. Каза, че ще те чака на паркинга на Блу Франклин в шест часа.

— По дяволите. Не исках да се виждам с нея, само да поговорим.

Арлен сви рамене, изключи компютъра и отиде до закачалката на стената. Курц забеляза второто палто.

— Това на кого е?

Арлен му го подаде и Курц го облече. Беше дълго, вълнено, антрацитносиво, с големи външни и вътрешни джобове. Хареса му. Миризмата му говореше, че предишният му собственик е бил пушач.

— Тъй като ми се наложи да обядвам в квартала, взех че се отбих в един магазин за дрехи втора употреба — каза Арлен. — Това военно яке — където и да си го зарязал — просто не ти отиваше.

— Благодаря — отговори Курц. — Което ми напомня, че по път към вас трябва да спрем пред някой банкомат.

— О, да не си си открил сметка, Джо?

— Не.

Преди да изгасят осветлението и да излязат при колата, Курц се обади на Док. Още не беше решил как ще се добере до Малкълм Кибунте, но знаеше, че когато се добере, ще му трябва нещо по-голямо от късоцевния тридесет и осми калибър.

Телефонният секретар на Док го поздрави с неизбежното: „В момента спя. Оставете съобщение“.

— Док, Джо съм. Мисля да се отбия по-късно към теб да поговорим. — Курц затвори. Достатъчно, за да му остави Док вратата отворена.

Пърл Уилсън караше прекрасна гълъбовосива „Инфинити“ Q45. Курц излезе от буика, премигна под синия сняг и се качи на дясната седалка. Новата кола миришеше на кожа, на полимери с много дълги молекулни вериги и на парфюма на Пърл. Тя беше облечена в елегантна скъпа рокля в същия гълъбовосив цвят като колата.

— Обществен клуб „Сенека“ — каза тя и се обърна към него. — Какво си се замислил, скъпи?

— Доколкото си спомням, преди години ти пя там. Просто ми е любопитно що за място е. Но не трябваше да се срещаме.

— Е-е-е. — Пърл поклати глава. — Ти никога не си бил просто любопитен, скъпи. Освен това ще ти кажа, че просто не трябва да се появяваш в клуб „Сенека“.

Курц зачака.

— След като ми се обади — продължи тя с гласа си „цигари и уиски“, който и до ден-днешен не преставаше да го удивява, — отидох да го поогледам.

— По дяволите, Пърл! Исках само да ми кажеш…

— Не смей да ме ругаеш. — Във великолепния й топъл глас се появиха ледени висулки.