Дан Симънс - Куфарът

Полицейската служителка свали очилата си с рогови рамки и зачака. Очите й бяха зелени и хладни.

— Когато ме изкараха оттук, беше, защото искаха да ми лепнат убийство, с което нямах нищо общо. По време на разпита промениха обвинението от убийство в притежаване на незаконно оръжие и нарушаване на условията на гаранцията. След това го оттеглиха.

— Какъв е въпросът ви, господин Курц?

— Искам да знам имате ли нещо общо с оттеглянето на това обвинение?

О’Тул потупа устната си с дръжката на очилата.

— Защо смятате, че трябва да имам нещо общо с оттеглянето на това обвинение?

— Защото мисля, че Хатауей… полицаят, който ме извлече оттук…

— Познавам детектив Хатауей — прекъсна го О’Тул. В гласа й се долавяха едва забележими нотки на отвращение.

— Та мисля, че той имаше намерение да доведе докрай това обвинение за незаконно оръжие и нарушаване на условията — довърши Курц. — По време на разпита се опита да ми подхвърли пистолет и освен това знам, че има лични мотиви да ме прати в затвора.

— Това, за което говорите, не ми е известно — отвърна рязко О’Тул, — но проверих в какво ви обвиняват — тя се поколеба няколко секунди — и осведомих прокурора, че съм присъствала на задържането ви и че съм наблюдавала как детективите ви обискират. Вие не бяхте въоръжен, когато ви арестуваха.

— Казали сте това на прокурора? — Курц не вярваше на ушите си. О’Тул не отговори и той продължи: — Ами ако Хатауей беше дал показания под клетва, че съм имал кобур на глезена или нещо такова?

— Аз наблюдавах обиска — отвърна тя хладно. — Нямахте никакъв кобур на глезена.

Курц поклати глава. Беше искрено изненадан. Никога не беше чувал ченге да попречи на друго ченге да натопи някого.

— Може ли да се върнем към основната тема? — попита тя.

— Разбира се.

— На телефона, който ми дадохте, отговори жена, която се представи като ваша секретарка…

— Арлен.

— … но по телефона всеки може да се представи като всякакъв — продължи О’Тул. — Бих искала да посетя офиса ви… Нещо смешно ли казах, господин Курц?

— Не, съвсем не, офицер О’Тул. — Той й даде адреса. — Ако се обадите предварително, Арлен ще ви преведе през задната врата. За предпочитане е пред предната.

— И защо? — Тонът й беше подозрителен.

Курц й обясни.

Този път полицейската служителка се засмя.

— Работила съм като патрулен полицай три години, господин Курц. Ще понеса едно влизане в порно магазин.

Курц се изненада за втори път. Не беше чувал за много наблюдаващи служители, работили като действителни ченгета.

— Вчера ви видях на един репортаж по Канал Седем — каза тя и зачака.

Курц също зачака.

— Има ли някаква специална причина — продължи тя накрая — да се намирате на място, където през нощта е катастрофирал товарен камион?

— Просто зяпах. Минавах по магистралата, видях колите на телевизията и се отбих да видя какво става.

О’Тул си записа нещо.

— В САЩ ли бяхте, или в Канада? — Интонацията й беше съвсем небрежна.

Курц цъфна в усмивка.

— Ако бях в Канада, офицер О’Тул, щях да бъда в нарушение на условията на гаранцията и вие щяхте да ме върнете в затвора, без да ви мигне окото. Мисля, че сама сте се ориентирали по ъгъла на кадрите, че са били заснети в САЩ. Предполагам, че на телевизията не е станало много ясно точно откъде е паднал камионът.

О’Тул отново си отбеляза нещо.

— Стори ми се, че имате огромно желание да попаднете пред камерите — отбеляза тя.

Курц сви рамене.

— Всеки си мечтае да го дават по телевизията.

— За вас не съм сигурна, господин Курц. Поне доколкото нямате специална причина да ви виждат там.

Курц я погледна с празен поглед и си помисли: „Слава богу, че Хатауей не е толкова умен“.

Тя отбеляза още нещо в листа пред себе си.

— Добре, какво става с постоянния ви адрес? Установихте ли се някъде?

— Не, но съм на път да си намеря постоянна квартира.

— Какви са ви плановете?

— Всъщност бих желал една от онези големи къщи към Янгстаун, не много далеч от Форт Ниагара.

О’Тул си погледна часовника и зачака.

— Надявам се в най-близко бъдеще да си намеря апартамент — каза Курц.

— След две седмици ще ви направя официално посещение. — О’Тул остави химикалката и свали очилата си, с което му даде да разбере, че срещата е приключена.

Зебрите от Алабама — още когато бяха петима, тъй като в момента живите членове бяха само четирима — бяха получили името си покрай една злополучна снимка, разпространена от медиите в средата на деветдесетте, когато директорът на затвора в Алабама, въодушевен от хвалбите в пресата, че е въвел отново груповите окови, беше решил да въведе хоризонтално раирани униформи за всички затворници в щата. Фотографът от вестника на Дътън, Алабама, беше дошъл да направи снимки на окованите затворници в новите им униформи, докато работеха покрай магистрала 84 недалеч от паметника на Бол Уивил, и беше снимал петима случайно избрани.