Дан Симънс - Куфарът

Физиономията на Уорън се разкриви в мъчителен размисъл. Мълчанието му говореше, че не намира никакъв пробив в логиката.

— Като влезете вътре, можете да си говорите по радиостанциите. И след като свършите работата, да ни се обадите.

— А откъде ще разберем, че това е копелето? — изръмжа Уорън.

Малкълм се ухили.

— Ами това бяло копеле е единственият човек в склада, а пък ако не е — избийте всички, за да е сигурно. Но ето това ще ви помогне. — Той хвърли арестантската снимка на Курц на масата с нощните визьори и лазерните мерници.

Зебрите от Алабама се скупчиха около масата и зяпнаха снимката, но нито един не понечи да я докосне.

— Ще свършим ли работата? — попита Малкълм и махна към оръжейната изложба.

— Не носим пари — каза Уорън.

Малкълм се усмихна.

— Имам ви доверие. Освен това знаем къде ви е църквата.

„Тъпанарите са влезли през предната врата и сега са в асансьора. Сигурно ще се опитат да ме подплашат да сляза долу.“

Курц не знаеше кои са тези тъпанари, но беше прекарал от предната и задната врата найлонови корди, които стигаха до спалната му клетка на шестия етаж, и всяка от тях беше вързана за по една тенджера, с камъчета на дъното. Беше се раздрънчала тенджерата за предната врата. Курц се измъкна от спалния чувал точно за две секунди, в следващите десет секунди нахлузи обувките и кожените си ръкавици, извади двата пистолета от сака си и излезе в тъмния коридор — и сега стоеше там и чакаше. Отвратителното стържене на асансьора говореше само за себе си.

Курц нямаше очила за нощно виждане, но погледът му отдавна се беше приспособил към оскъдната светлина на града, проникваща през дупките на тавана и през шахтата на асансьора. Той заобиколи внимателно купчините боклук и локвите и бързо се придвижи към шахтата.

Вратите на асансьора по принцип не трябваше да се отварят, когато кабината не е спряла на етажа, но поради някаква известна само на тях и на господ причина строителите бяха оставили всички врати широко отворени и ги бяха препречили само с по една яркооранжева пластмасова лента. Курц клекна до лентата и зачака. „Асансьорът може да е заблуда. Може да се качват по стълбите.“ От мястото, където беше клекнал, се виждаше отворът на северното стълбище.

Някой шепнеше високо в асансьора.

Когато покривът на кабината стигна етажа му, Курц стъпи отгоре и коленичи на едно коляно с по един пистолет във всяка ръка. Гледаше да не вдига шум, но стърженето на кабината, скърцането на въжетата и ревът на мотора щяха да заглушат дори тропот на подковани ботуши.

Асансьорът не спря на неговия етаж, а продължи до най-горния, седмия. Вратата на огромната кабина се отвори и отвътре излязоха трима мъже — продължаваха да си шепнат.

Курц и преди се беше качвал на покрива на асансьора и знаеше, че в гипсовата стена има дупка, през която може да вижда какво става в мецанина на седмия етаж. Знаеше за дупката, защото преди няколко дни я беше пробил сам с един лост. Вдясно от него имаше друга, покрита с картон дупка, която пак той беше направил в западната стена на асансьорната шахта. От опит знаеше, че може да излезе от дупката и да скочи върху скелето на стената само за пет секунди.

Седмият етаж беше по-светъл от долните шест: колкото и да беше мръсен стъкленият покрив, все пак пропускаше известна част от нощната светлина на града. Тук стените бяха избити, за да се оформят мезонетите, и отворът на атриума беше препречен само с поставени от стена до стена шперплатови плоскости. Курц виждаше тримата мъже много добре, въпреки че те самите явно имаха проблеми с виждането.

„Тия пък какви са?“ — помисли си. Беше очаквал Малкълм и хората му и нямаше никаква представа кои са тези дебели бели идиоти. Веднага разбра, че не са бодигардовете на Фарино: донът никога не би наел биячи с толкова нескопосани подстрижки и шестдневни бради. И въпреки арсенала си не приличаха на ченгета.

И тримата бяха огромни и дебели и кевларените жилетки под военните якета подчертаваха гротескно туловищата им. Бяха въоръжени до зъби с автомати с включени лазерни мерници, чиито лъчи се виждаха съвсем ясно във влажния прашен въздух. И тримата си бяха сложили очила за нощно виждане.

Нечие радио изпращя. Най-високият от тримата го включи, докато другите двама обхождаха помещението с лазерните си мерници. След секунда Курц се зачуди дали не е нападнат от армията на Конфедерацията.

— Уорън?

— Кажи, Андрю? Нали ти казах да не се обаждаш, освен ако не е важно?