Дан Симънс - Куфарът

— Не знаех — каза Курц и излезе от колата.

Остарелите гангстери, които така и не са успели да забогатеят, не умират, а просто стават шофьори на камионите на мафията.

През епохата на Вито Дженовезе Чарли Скръгс и Оливър Баталия бяха редови улични стрелци, но сега, когато трябваше да се радват на спокоен пенсионерски живот, разкарваха скапания камион между Бъфало и Ванкувър. Чарли беше на шейсет и девет, як и набит, с лице, покрито със спукани капиляри. Не сваляше профсъюзното кепе от главата си и гордо разправяше на всеки срещнат за седмицата, когато бил личен шофьор на Джими Хофа. Имаше телосложение на добре гледан питбул. Оливър беше висок, слаб, повехнал, пушеше цигара от цигара, беше само на шейсет и две, но беше доста болнав и освен това беше абсолютно непоносим — както Скръгс се беше убедил сам след осем шибани курса Ванкувър — Бъфало.

Камионът не беше от най-големите, просто най-обикновен шесттонен тир. Тъй като беше малък, можеше да минава незабелязано по второстепенните шосета и дори по улиците. Шофираше Чарли. Оливър караше много рядко и отговаряше най-вече за рязаната карабина в заключеното отделение в кабината, но пък беше толкова бавен, че Чарли имаше вяра само на 45-калибровия си колт под шофьорската седалка.

За осемнадесетте години като шофьори на камионите на Организацията нито на Чарли, нито на Оливър им се беше налагало да използват оръжията. Това му беше хубавото да работиш за Организацията.

Лошото беше, че трябваше да минават по скапания дълъг път за Бъфало. Не само че две трети от него минаваха през Канада — страна, която Чарли мразеше страстно — но дори не можеха да карат по прекия маршрут през Мичиган, а оттам обратно през Детройт и покрай езерото Ери. Проблемът беше в митниците. Още по-точно, проблемът беше в това, че канадските и американските митничари на ведомост при Фарино работеха само нощна смяна в определен вторник от всеки месец и на един и същи пункт: моста Куинстън Тол в Люистън на около шест километра северно от водопада. Вече наближаваха. След повече от три денонощия зад волана Чарли пъплеше с камиона северно от канадската част на Ниагарския водопад по панорамното шосе край реката и разлома. Естествено, в два през нощта в него нямаше нищо панорамно, а и нито Чарли, нито Оливър даваха пукната пара дори за дневната гледка, но Чарли беше получил заповед да стои далеч от магистралата покрай Онтарио — там имаше прекалено много лакоми полицаи — и затова трябваше да поеме по магистрала 20 от Хамилтън и оттам отново до водопада и след това на север.

Камионът беше пълен с крадени видеокасетофони и DVD плейъри. Но дори и натъпкан до козирката, шесттонният камион не побираше кой знае колко и Чарли се чудеше каква е изобщо печалбата. Естествено, знаеше, че машините се изхвърлят, след като се използват за презапис на пиратски касети и дискове, но за него пак оставаше загадка защо Организацията смята, че си струва да прекарва няколко такива машинки чак от Ванкувър и да ги доставя на една залязваща фамилия в Бъфало.

„Ами хубаво — мислеше си Чарли, — нашата работа не е да се чудим защо, а да я вършим и да умираме.“

Няколко километра след големия парк при Куинстън Чарли отби камиона в един празен крайпътен паркинг и разтърси Оливър, за да го събуди.

— Гледай камиона. Отивам да се изпикая.

Оливър изръмжа и разтри очи. Чарли поклати глава, влезе в празната тоалетна, построена на ръба на разлома, и се изпика. Когато се върна и се качи в кабината, Оливър отново спеше, склонил костеливата си брадичка върху костеливите си гърди.

— Мамка ти — каза Чарли и разтърси спящия.

Лицето на Оливър се захлупи върху арматурното табло. От лявото му ухо се стичаше кръв.

Чарли изгуби една фатална секунда във взиране в трупа, след което посегна да извади колта. Твърде късно. Двете врати на кабината се отвориха рязко и оттам се показаха няколко ухилени черни физиономии и дула на пистолети под тях.

— Здрасти, Чарлз — каза най-високият гангстер. В предния му зъб имаше диамант, а в ръцете му — огромен револвер. — Спокойно, брато. Остави пищова. — Гангстерът взе пистолета му, пусна го в джоба на якето си и насочи огромния револвер към лицето му. — Изчакай минутка и ще те пуснем да си ходиш.

Чарли Скръгс се беше озовавал срещу дула на пистолети и преди, но беше оцелявал. Не му харесваше, че знаят името му, но можеше Оливър да им го е казал. Нямаше никакво намерение да се плаши от някакъв си пикльо.