Дан Симънс - Куфарът

— Ей, негро, имаш ли представа в какви лайна си нагазил? Знаеш ли на кого е този камион?

Повечето черни и особено този най-близо до Оливър с червения шал на главата го изгледаха със смъртна омраза, но високият бръснат черен само го погледна изненадано.

— И на кого е той, Чарлз? — И ококори широко очи.

— На фамилията Фарино — отвърна Чарли Скръгс.

Очите на черния се отвориха още по-широко.

— О, небеса! — възкликна той. — Да не би да имаш предвид мафиотската фамилия Фарино?

— Имам предвид, че този камион и всичко в него — включително Оливър и аз — е собственост на Организацията, тъпо копеле. И че ако само го докоснеш, в цяла Централна Америка няма да се намери дупка за клозет, която да скрие черния ти задник.

Бръснатият кимна замислено.

— Сигурно си прав, Чарлз. Но е твърде късно. — Той изгледа Оливър с престорена скръб. — Вече докоснахме Оли.

Чарли хвърли един поглед към мъртвия си спътник и се опита да формулира следващото си изречение много внимателно.

Гангстерът изобщо не му даде шанс да си отвори устата.

— Освен това, Чарли, ти вече ме нарече негро.

И застреля Чарли Скръгс в лявото око.

— Ей! — изкрещя Дураг от другата страна и се наведе зад тялото на Оливър. — Предупреждавай бе, тъпак!

— Млъквай, да ти го начукам. Траекторията е нагоре. Не виждаш ли мозъка му по тавана. Нищо ти няма, негро.

Дураг го изгледа мръснишки.

— Вземете техниката — нареди Малкълм.

Дураг го изгледа пак, но заобиколи камиона, сряза катинара с едни огромни клещи и се качи в каросерията. След минута се появи с няколко DVD плейъра.

— Сигурен ли си, че са тези? — попита Малкълм.

— Сигурен съм. — Дураг посочи серийните номера на етикетите.

Малкълм кимна и Кътър се приближи до кабината. Останалите му направиха път. Кътър извади от джоба си швейцарско ножче, отвори отвертката и свали капака на най-горния плейър.

— Този път като никога си прав, Дураг — каза Малкълм.

Кътър взе плейърите и всички освен Дураг и Малкълм се запътиха към микробуса.

— Запали двигателя и запри газта — заповяда Малкълм.

— Я си гледай работата — отвърна Дураг. — С всичката тая кръв и мозък и лайна. Че на тоя половината му глава я няма бе, брато. Отде да знам дали не е болен от спин или нещо друго.

Малкълм се ухили и насочи дулото на огромния си „Смит и Уесън“ към главата на Дураг.

— Вземи ключовете. Запали двигателя. Запри газта.

Дураг се качи в кабината и направи каквото му беше заповядано. Двигателят изрева, когато дървената подпора застопори педала на газта.

— Сега — каза Малкълм и отстъпи назад — номерът е да освободиш спирачката, да го подкараш и да скочиш преди шибаният камион да отиде там , брато. — Малкълм посочи ръба на пропастта на петнайсетина метра от камиона. Там имаше ограда, но не и мантинела. По шосето минаваха коли, но никой не се отбиваше в празния паркинг.

Дураг се ухили тъпо, освободи спирачката, наведе се внимателно през окървавеното тяло на Чарли, натисна амбреажа и превключи скоростния лост.

Камионът изскочи от бетонирания паркинг и изпод гумите му захвърчаха буци замръзнала пръст.

Дураг изви волана към оградата и скочи в последния миг преди камионът да счупи оградата и да потъне в пропастта, трошейки клони и дървета.

Малкълм прибра пистолета в кобура под мишницата си и заръкопляска. Дураг не му обърна никакво внимание и продължи да наблюдава падащия камион.

Реката се намираше на седемдесет метра отдолу. Тялото на Чарли изхвърча от подскачащия по склона камион малко преди возилото да се разбие в скалите, точно до буйната вода. Десетина видеокасетофона и DVD-та изхвърчаха и цопнаха във водата. Всички в микробуса нададоха радостни възгласи при звука, който се разнесе от пропастта.

Нямаше експлозия. Нито огън.

Чарли беше възнамерявал да зареди след границата, защото в САЩ бензинът беше по-евтин.

— Не очаквах, че ще ви видя отново, господин Курц — каза Пег О’Тул.

— Взаимно е — отвърна Курц.

Беше оставил телефона на офиса и наблюдаващ служител Пег О’Тул се беше обадила, за да каже, че трябва да дойде и да приключат формалностите по първото му явяване. Според Арлен О’Тул била малко изненадана, че Курц имал истинска жива секретарка.

— Нека започнем оттам, докъдето стигнахме миналия път — каза О’Тул. — Разисквахме факта, че до седмица и нещо трябва да се установите на постоянен адрес.

— Разбира се — каза Курц. — Може ли само да ви попитам нещо?