Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Хвърлих поглед към една маса и видях млада жена, която облизваше сос за барбекю от устните си с раздвоен език. Друг мъж дъвчеше парче месо със зъбите си като на куче. Той срещна очите ми и аз бързо преместих поглед към басейна, където една жена с маймунско лице изпълни съвършено гмуркане. Друга жена плуваше по гръб из басейна, като изтласкваше водата с ципестите си крака. Видях мъж с четири зърна на гърдите да се пече на слънце върху един шезлонг. Той прошепна нещо на жената върху шезлонга до неговия. Тя се засмя и възхитено размаха дванайсетте пръста на краката си.

Обърнах се да видя как Монк приема всичко това.

— Това място е невероятно — казах.

— Определено. — Монк гледаше надолу и беше заслонил челото си с ръка, сякаш се предпазваше от силния блясък на слънцето.

— Очите ли си криете? — прошепнах.

— По дяволите, да — отвърна той.

— Повечето обитатели през цялото време ли живеят тук? — попита някой.

Кейти поклати глава:

— Франко и аз сме единствените постоянни обитатели. Всички останали тук са членове гости.

— Колко струва? — попита друг психиатър.

Доктор Рахнер отговори.

— Всеки плаща пет хиляди евро такса за приемане, шестстотин евро на месечни вноски, и около трийсет и пет хиляди евро за закупуването на апартамент, който ще се ползва през определено време от годината, в зависимост от големината на жилището.

— Свободата не е евтина — казах.

— Никога не е — каза доктор Рахнер. — Това е печалната истина.

— Но вие печелите пари — казах. — Наречете ме цинична.

— Всички те влизат обратно в общността — каза той. — Правя го за тях.

— Колко апартамента има? — попита доктор Крогър. Мисля, че просто искаше да смени темата.

— Двеста и двайсет — каза доктор Рахнер.

— Боже мой — каза Монк. — Това са много откачалки.

Много ми е неприятно да го призная, но и аз си мислех същото. Мястото ми напомняше за сцената с кръчмата на извънземните в „Междузвездни войни“ . Единствената, която не се вписваше, беше Кейти.

По време на обиколката няколко пъти я бях огледала набързо, търсейки аномалии, но доколкото виждах, тя имаше десет пръста на ръцете и всичко друго в тялото ѝ изглеждаше идеално, дори до завидна степен.

— Простете, ако въпросът, който се готвя да повдигна, е неделикатен — подхванах.

— Не може да е по-неделикатен от последния му коментар. — Кейти хвърли гневен поглед към Монк.

— Казахте, че само на хора с физически аномалии е позволено да отсядат тук — казах.

— Това е единственото ни желязно и непоклатимо правило — каза тя, — за да можем да поддържаме нашата неповторима атмосфера.

— На ужас — промърмори Монк.

— Но вие живеете постоянно тук — казах, — а въпреки това изглеждате, поради липса на по-подходящо определение, физически нормална.

— Точно затова никога не бива да съдите за хората по външния им вид — каза тя, — а по характера им.

— Вие сте единственият нормален човек на това място — каза Монк.

Тя се усмихна:

— Аз съм хермафродит.

Монк изпищя и отново извърна очи към небето. Аз също извърнах поглед, защото се страхувах, че очите ми може по невнимание да се зареят към места, където не би трябвало, в търсене на признаци, които да потвърдят изявлението ѝ.

Не исках да си представям как е минало интервюто ѝ, за да получи позволение да живее тук. Но все пак си го представих. И без малко също щях да изпищя.

Когато Кейти понечи да отведе групата, доктор Рахнер дръпна Монк настрани. Доктор Крогър и аз го последвахме.

— Извинете, господин Монк. Идва един човек, с когото бих искал да се запознаете. — Доктор Рахнер посочи към един мъж, който минаваше покрай нас, понесъл чиния с месо от барбекюто. — Това е Хуберт Бок, адвокат от Мюнхен. Хуберт, това е Ейдриън Монк, прочут детектив от Сан Франциско.

— Наистина прекрасен град. — Бок подаде ръка, за да разтърси тази на Монк. Имаше шест пръста на дясната си ръка.

Монк тикна и двете си ръце в джобовете.

— Да, такъв е. Всичко е толкова симетрично.

— Бил съм там много пъти — каза Бок, — но никога не съм забелязал това.

— Били сте там? — каза Монк.

— Вероятно дузина пъти през последните десет години. Работя като вътрешен консултант за германска фармацевтична компания, която има представителства там — каза той. — Мисля, че това е може би най-европейският град в Америка. С каква детективска работа се занимавате?

Монк хвърли поглед към доктор Рахнер, който се наведе да си завърже обувката и му отправи самодоволна усмивка. Докторът беше дал да се разбере какво има предвид.