Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Какво може да ви направи един пашкул?

— Може да бъдеш хванат като в капан в някой от тях — каза Монк.

— Не от пашкула би трябвало да се страхувате — казах му. — А от гъсеницата, която е достатъчно голяма да направи такъв пашкул, в който можете да бъдете хванат като в капан.

— Тя може да е там навън — каза Монк, като се вгледа в дърветата.

— Не, не може — казах. — Не съществуват толкова големи гъсеници.

— В тези гори от столетия живеят джуджета. Кой знае какви други чудати създания живеят тук? — каза Монк. — И като говорим за това, няма начин доктор Рахнер да е успял да установи тук колонията си от откачалки, без главен криминален комисар Щофмахер да знае за това.

Това не ми беше хрумвало.

— Значи полицаите още от самото начало са знаели кой е човекът с единайсет пръста, когото търсехме, и не ни казаха и дума — казах. — Защитавали са го.

— Освен ако в Лор няма много мъже с по единайсет пръста, което, като се има предвид историята му, е напълно възможно.

Стигнахме до един завой и до табела на пътя, която обозначаваше „По-сигурен пристан“. Подминахме табелата и почти веднага се натъкнахме на изпълняващите чисто декоративна функция дървени порти на курорта, които водеха към настлан с чакъл вътрешен двор пред живописна главна сграда.

Входът на курорта извика в паметта ми отдавна забравени спомени от детството ми за това как родителите ми ме водеха в селото на Дядо Коледа — увеселителен парк в планините Санта Круз.

Входът към селото на Дядо Коледа представляваше построена от дървени трупи хижа, която през цялата година беше покрита с изкуствен сняг и ледени висулки. Щом човек влезеше в парка, можеше да срещне Дядо Коледа при дървото с близалките, да посети омагьосаната гора в захарна шейна, теглена от истински северен елен, да види как елфите на Дядо Коледа се трудят в работилницата за играчки, да хапне захаросани сливи в кухнята на госпожа Коледа и да се повози на блестящите украшения върху огромна въртележка във вид на коледна елха.

В „По-сигурен пристан“ нямаше северни елени или захарни шейни, но курортът създаваше същото напомнящо за гората, топло, приказно усещане като селото на Дядо Коледа. Постройките не бяха толкова чудновати и по покривите бяха закрепени сателитни чинии, но въпреки това, когато излязох от колата, очаквах да чуя как откъм дърветата прозвънват звънчетата на шейна, а от скрити високоговорители долита коледна музика.

Присъединихме се към доктор Рахнер, доктор Крогър и още дузина психиатри пред главната сграда.

— Обикновено не посрещаме с готовност посетители, но този случай е специален — каза доктор Рахнер. — Моля, не правете снимки и не се взирайте любопитно в гостите. Помнете, че това е ваканционна общност, място, на което нашите обитатели могат да се отпуснат и да бъдат себе си. Това крехко спокойствие е много важно за всички нас тук в „По-сигурен пристан“ и ще съм ви признателен, ако не правите нищо, за да го нарушите.

Монк изпищя и посочи към дърветата.

— Мечка гризли! Бягайте, спасявайте се! — Монк изтича да се скрие зад нашата кола.

Погледнах към дърветата и отначало реагирах по същия инстинктивен начин като Монк, докато не забелязах, че мечката беше обута в срязани под коленете къси панталони и държеше волейболна топка в сгъвката на косматата си ръка.

Не беше мечка, а мъж без риза, с изцяло покрито с невероятно гъсти косми тяло. Никога не бях виждала някой като него и, въпреки молбата на доктор Рахнер, не можех да престана да се взирам.

— Това не е мечка — каза доктор Рахнер. — Това е Франко Тоца, нашият отговорник по организирането на мероприятия.

— Първото мероприятие, което би трябвало да обмисли, е едно подстригване — каза Монк, като се надигна от укритието си.

— Хората са дошли тук, за да избягат точно от такъв тип невежество и безсърдечност — каза доктор Рахнер. — Франко е роден с хипертрихоза — генетично заболяване, което причинява извънмерен растеж на косменото покритие. В обикновеното общество това може да бъде източник на огромно смущение и чувство за срам. Тук обаче не е. Тук той може да се разхожда гордо. Това е очарованието на „По-сигурен пристан“.

Франко спря пред Монк и се усмихна:

— Всичко е наред. Няма от какво да се смущавате.

— Знам — каза Монк. — Но вие имате от какво.

Няколко души ахнаха, като чуха неуместния коментар на Монк, но Франко нямаше вид да се е обидил, макар че трябва да призная, че е трудно да разчетеш изражението върху лицето на някого, когато той прилича на Чубака.